Показват се публикациите с етикет Лични. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Лични. Показване на всички публикации

За какъв се мислиш с тоя блог?


Днес ще дам прост отговор на прост въпрос. И в известна степен ще представя себе си. Въпросът е зададен от Васи, а аз се чувствам длъжен да отговоря. Не само защото въпросът е смислен и често задаван. А защото има известна ирония в това тя да ми го зададе.

За "Отвъд ириса..." мога да говоря дълго. От хаотичността и експериментите до личния свят в него и предимно професионалния му облик днес. Но когато те попитат защо правиш нещо, хората не очакват от теб да им разкажеш дълга и предимно скучна история. Макар това да е истината - колебания и опити, задоволство и объркване, чувства и рационално търсени ползи. Комуникацията ни учи да избягваме обърканите слова, ненужните мисли, емоциите, които само ние можем да разберем. И да подбираме кратки и ясни послания, които другите да откриват и в себе си и да усещат отговора като задоволителен, искрен, обясним. Това ще направя и аз. Но вие имайте едно наум....

Защо има ирония във въпроса на Васи? Поради фактът, че този блог стартира преди 2 години по нейна вина. Тогава блоговете бяха все още доста малко и не съвсем разбираеми, а аз осъзнах магията на този вид дневници чрез наблюденията си върху неотдавна създадения "Васи ли?!" и чудесно поддържания(и до днес!) блог на Нели Огнянова, която тогава ми преподаваше "Медийно право" в Журналистическия факултет на СУ. С Васи се познавахме отскоро, но писанията й ми се сториха чудесна възможност за самоизява, размишления, създаване на онлайн идентичност. Стартирах в няколко основни направления, към които няма да се връщам сега. Но тогава още си мислех, че личността в блога е просто отделен свят, в който можеш да влизаш и излизаш, когато пожелаеш. Без обвързване. Нещо като фрагмент от мъжка мечта. И също толкова несъстоятелно, когато потичаш повечко по линията на времето...

Достатъчно история. Нека да приземя погледа ви върху една дума. Избор. Всички непрестанно избираме - къде да бъдем, с кого, какви дрехи ни подхождат, какво да направим за себе си, какво да направим за другите, кое да кажем гласно, кое да премълчим... Веднъж избрах да пиша и да бъда видим. И го правя на доста места. Писането ме научи къде и с кого да бъда, какво ми подхожда и в известен смисъл - какво да сторя с живота си. И продължавам да го правя днес само защото предимствата са някъде в сърцето и главата ми, а с пречките се сблъскваш, когато вървиш. Ако седиш на едно място, никой не се опитва да те спъва. Но и нямаш причина да се усмихнеш.

Сигурен съм, че ще ми бъдете благодарни за спестяването на обясненията колко хубаво се чувствам след натискането на бутончето "Post", колко мили и странни приятели съм си спечелил с времето, колко точно ми се е извисило егото и как съм си повярвал, че правеното от мен има особен смисъл и изисква посвещение. Все пак в началото обещах отговорът да бъде прост, нали? Ето ви пример за спазено обещание. Ако мислите, че сте ме разбрали - прочетете началото на текста отново.

Снимка: Markus Rodder
Виж повече...


|

Filed Under:

Малко думи за много неща



Днес ще използвам правото си да говоря и за лични теми на блога си. Не бях го правил отдавна. Но той е най-удобната форма да дам един и същ отговор на многократно зададен ми въпрос от различни хора.

Става дума за значението на статус, който бях пуснал в Skype и Facebook на профилите си:"Понякога осъзнавам, че единствения близък човек, на който не мога да помогна, съм аз самият. Така се чувствам в момента." Първо ще подчертая най-простия отговор на последвалите въпроси - не, не съм изпадвал в депресия. Дори напротив - отдавна съм разбрал колко пъстър е животът и колко много различна радост можем да откриваме в него. Далеч съм от всякакво отчаяние, особено след важното откритие на НЛП. Това тук е просто човешка равносметка. Примесена с малко тъга от резултата.

Причината да го напиша е известното ми разочарование от реакциите на най-близките ми. Тези, за които използвам почти цялата си енергия. И за да не изглежда като скучна житейска история(да, за съжаление - скучна), ще използвам не конкретни примери, а метафори, за да го обясня.

Като цяло животът на всички ни е основан на енергията. Тя ни дава възможност да използваме ефективно талантите и въображението си, да бъдем малко или много създатели на собственото си настояще. В противен случай просто седим и гледаме какво се случва около нас с празен поглед и самосъжаление. Това, което вмества мен в цялата история е, че не се различавам по нищо от всички останали. Понякога съм много уморен и ми е нужна енергия, за да продължа. В тези моменти човек научава дали има около себе си хора, на които може да разчита. В моя случай се оказа, че когато съм близо до ръба, мен няма кой да ме върне обратно. Близките ми не притежават елементарен усет за състоянието ми или просто твърдо вярват, че ще се справя сам. Понякога го усещат, но решават да си спестят усилията.

Тогава бях много уморен. Причината е, че аз не умея да пестя енергията си. Почти през цялото време живея по календара на важните хора до мен и често си задавам въпроса с какво мога да променя трудните им моменти или поне да подобря настроението им с нещо малко, но в точния момент. Понякога успявам, друг път не съвсем, а най-често дори не научавам отговора. Най-много енергия ми струва основният принцип, по който подреждам отношенията си - да внимавам какво казвам и винаги да изпълнявам думата си. Това често ми изиграва лоша шега и ме кара да стигам до крайна умора. Но не то ме притеснява. Проблемът е, че няма възвръщаемост на енергията. Близките ми не съзнават какво ме зарежда, макар да съм го казвал многократно и в прав текст. Резултатът е, че взимам по малко от радостта от действията ми(когато я срещам), от малките неща, в които съм се научил да се взирам и от собственият си вътрешен свят. Но балансът не е възстановен. Понякога съм затрупан от усилията си и когато отворя очи сутрин, виждам пред себе си очакващи погледи. Денят ми минава в прогонване на мислите и концентрация, но така пропускам малките неща, на които иначе се радвам. И когато затворя очите си вечерта, зад тях виждам, че съм сам. Никой около мен няма усета да вижда тези моменти и да ги променя.

Простото нещо, което ме зарежда, е жестът. Той струва повече от всичко. Чрез вниманието, което се влага в него, мога да се възстановя с лекота. Тялото ми не се нуждае особено от сън или почивка, стига да притежавам това. Но истината е, че го срещам твърде рядко. Близките ми продължават да мислят, че могат да ме впечатлят скъпи подаръци или просто не правят нищо(освен благодарности или пожелания, лишени от индивидуалност). А за мен парите почти не са стойност. Отдавна съм се научил да постигам всичко сам и докато съм здрав, мисля, че умея да печеля според поставената си цел. Оттам насетне не ми пука особено...

Свикнал съм да правя тази равносметка около рождения си ден. И сега беше още по красноречиво, поради умората, която ми се натрупа точно тогава. Оказа се, че около мен се пестят елементарни усилия, дори не говоря за това да се вложи малко идея. Жалко. Но все пак мога да благодаря на Георги и Ива, които не спестиха усилия. И тогава, и след това. Оттук насетне за мен не остава друго - казвам си:"Хубаво, нека запазят емоциите в себе си тогава". Често се изумявам, когато не се разбира, че някои неща могат да се направят единствено днес, защото утре може да е късно. Работата, задачите, целите - всички те са процеси, докато мислите не се подреждат и са лишени от график. Може да познавам страшно много хора, но това не носи много на личността ми. Защото хората, на които съм позволил да ме променят, живееят в свои собствени илюзии. На мен ми остава да търся. Но именно това имах предвид, когато казах, че не мога да помогна на себе си. Защото истински приятел не се намира, а се среща случайно. Надявам се да се случи. Защото иначе човек като мен не може да стигне далеч.

Снимка: marinaxxx

Не пропускай да споделиш мнението си по-долу!!!
За мен то е от особено значение.
Научи повече тук.
Виж повече...


|

Filed Under:

Написах първата си рецензия за AzCheta.com


Вече е факт първата ми рецензия за AzCheta.com. Можете да я прочетете на тази страница. Целта ми е да ви запозная с едно изключително литературно произведение на Кормак Маккарти - "Пътят". Надявам се да ви хареса стила и начина ми на представяне, а ако отделите малко време на книгата, ще извлечете и реална полза от прочетеното. Искрено ви го препоръчвам!

За тези, които все пак не са запознати с проекта AzCheta.com, ще обясня, че сайтът е едно прекрасно място, посветено на книгите. Ако и вие изпитвате особена привързаност към тези почти свещени предмети - следете постовете или дори станете автор! Поставям линк към RSS feed-a на сайта, Twitter и Facebook профилите му. За авторство можете да се свържете с главния редактор Александър Кръстев на alex@azcheta.com.

Не пропускай да споделиш мнението си !!!
За мен то е от особено значение.
Научи повече тук.
Виж повече...


|

Filed Under:

Каквото и да загубите, никога не спирайте да дарявате

Гледайте това видео. Сурова и красива история за волята и дълга на малък, но велик човек. Урок от живота - без блясък, без прожектори, без герои. Дори без нужда от сълзи.





Не пропускай да споделиш мнението си !!!
За мен то е от особено значение.
Научи повече тук.
Виж повече...


|

Filed Under: , ,

Неща, които не те убиват, но те правят по-силен

снимка: emanuele.pangi

Няма как да откажа на такова предложение. Днес отново приемам покана да учатвам в блог-игра. Този път се нарича "Неща, които не те убиват, но те правят по-силен", а куроерът пристигна уморен и пращен директно от блога на Васи. Не че е много далече, просто дълго време му се изплъзвах. :) Ето и моите няколко реда в отговор, написани прилежно и запечатани с восък:

1. Да обичаш. Няма по-безмилостен учител от любовта. Това, за което говоря, може да бъде разбрано само от хора, които не просто са обичали някога. Трябва да си преживял поне няколко пъти любовта, да си печелил, да си пил от сладостта й, но и поне веднъж да си губил. Всички знаят, че любова променя, че те прави по-добър, жетвоготовен, че осмисля живота ти... Но не винаги. Когато загубиш, виждаш себе си сред руини от красиви декори. Искаш да възстановиш баланса, но виждаш безсилието си, сред цял разрушен свят. Желаеш да си върнеш емоциите обратно и отричаш красотата, която виждаш в руините. Казваш си, че те са грозни, изкривени, че са били счупеи още когато си ги срещнал за пръв път, че си се заблудил... Тръгваш си, но споменът за блясъка им остава в теб. Знаеш, че ги е имало. Тези мигове ще те следват през целия ти живот. В тях осъзнаваш собствената си история и правиш избор - дали имаш сили да запазиш и убиеш болката вътре в себе си или имаш нужда да я разлееш навън. Когато се освободиш, вече си друг.

2. Да разбереш себе си и да живееш като себе си. Трудно свикваме със слабостите си, трудно е и да осъзнаем за какво действително мечтаем. Себепознанието ни променя малко по малко след всеки нов сблъсък с живота. Когато спрем да се страхуваме от недостатъците си, отваряме пътя към мечтите. Сещам се за един разговор отскоро с моя много специална приятелка. Говорехме за красотата и свободата в града вечер и тя ми каза, че и се иска да може да лети. Отговорих, че аз не го желая. Чувствам се добре като част от земята. И по-скоро би ми се искало да можех да минавам през предметите, през всичко, което пожелая. Почти призрачно. А тя отвърна, че независимо дали го съзнавам, тя има чувството, че правя именно това. Минавам през всичко около себе си, докосвам се до него и след това си тръгвам. Може би тези думи прозвучаха като обвинение, но аз разбрах, че е съвършено права.

3. Да изпитваш влудяващо удоволствие. Говорят, че можело да умреш от кеф. Да, ама не. :) Вие да сте чували за някой, който е умрял, защото му е било прекалено хубаво? Дано така да умра! Миговете на върховно удовоствие ни променят по най-добрия начин - правят ни самоуверени, щастливи и много, много по-силни. Аз лично след подобни мигове съм убеден, че мога да пръсна стена с поглед и цялата среда около мен припява в един глас: "Той е на 100%"... Примерно. :D Хайде стига съм ви обяснявал. Всички знаете какво имам предвид. :)

П.С. Странно, но през цялото време, докато пишех публикацията, си мислех колко добър филм беше "Irreversible".

Очаквайте продължение от Пламен, Коко и Силви. Аз също го очаквам.


Не пропускай да споделиш мнението си по-долу !!!
За мен то е от особено значение.
Научи повече тук.
Виж повече...


|

Filed Under: ,

Интервю с мен


Тук можете да прочетете кратко интервю с мен за блога gvtrend.com.

Не пропускай да споделиш мнението си по-долу !!!
За мен то е от особено значение.
Научи повече тук.
Виж повече...


|

Filed Under:

6 малки неща, които ме радват

Снимак:Niffty

На свой ред приемам поканата да споделя 6 малки неща, които ме радват. Тази блог-игра ми се стори любопитна, особено заради възможността хората, които стоят зад блоговете в България, да говорят за себе си по един по-различен начин. Ето и моите 6 неща:

  1. Краткият разказ. Имам предвид всяка кратка форма на разказване. Винаги предпочитам да прочета разказ пред роман, да гледам късометражно кино пред пълнометражно, да видя началото на история, вместо да видя края й. Обичам силните и неразвити идеи, които те карат да погледнеш встрани. Не е нужно да прочетеш цял роман от 600 стр., за да разбереш една единствена идея. Много по-въздействащо е за мен да я видя родена на 2 страници и да я довърша в мислите си. Затова обичам кратките форми във всяко изкуство и те ми дават най-силно вдъхновение. Защото са недозказани и пораждат потребност да потърсиш отговор около себе си и според себе си. Човек неминуемо се ражда разказвач в собствения си свят и това определя цветовете на живота му.
  2. 5 минути с особен човек. "Особен" ще рече всеки, който успее да ме изненада с гледната си точка. Целият ми живот са основава на комуникацията и прaвилното й използване и винаги, когато се докосвам до непознато светоусещане, истински се радвам. Не е нужно да опознавам всеки такъв човек - просто това е ситуацията, в която най-често се изумявам в какви неща хората откриват мотивация и щастие.
  3. Лилавият цвят. Чувствам близко всяко нещо, в което съм го срещнал. Този цвят е по-странен от останалите. В него има тъмнина и енергия. Но и особена живителна сила, която може да погълне всичко, дори без тревожността на червения цвят. Този цвят е близък до цвета на магията в книгите на Пратчет и винаги е свързван с мистиката. В египетската митология го наричат "цвета на Озирис" и се свързва с енигматичност и воля.
  4. Музиката като огледало на момента. Повечето хора са изпитвали какво значи да чуеш точната музика в точния момент. Винаги променя. Настроението, посоката, решителността. Това е и причината да слушам всякакви стилове музика с малки изключения - просто често не съзнаваш от какво се нуждаеш и е добре да позволиш на музиката сама да стигне до теб. В живота си никога не съм попълвал графа, интересуваща се от музикалните ми предпочитания.
  5. Малък, но показателен жест. Ценя ужасно много жестовете. Малко са нещата, които могат да ме развълнуват повече от непринуденото съпричастие и усет за подходящия момент. Те ми казват много повече от думите и откровенията. И в повечето случаи са по-истински. Съзнавам, че в изпълнението на един жест често се влага интерес и имам безпогрешна система за оценяване на хората около мен. За себе си имам един термин - "восъчни хора". Това са тези, които са активни само когато стане горещо около тях. Мнозина не съзнават, че когато възникне ситуация, да се чудиш какво да направиш е равносилно на това, да не предприемеш действие. Не е страшно безсилието да е резултат. Неприятно е, когато е презумпция. Всяка моя проверка цели да отсее тези хора, независимо какво съм мислел преди това. Но пак се връщам към същината - жестът е по-ценен от думите, защото винаги изисква да отнемеш нещо от себе си по пътя на изразяване.
  6. Жена с естествен чар. Това ще остане без коментар. Казвал съм го много пъти. Мисля, че тази кратка форма в четири думи е съвършена.
За край предавам щафетата на Васи, Кали и Алекс.


Не пропускай да споделиш мнението си по-долу !!!
За мен то е от особено значение.
Научи повече тук.
Виж повече...


|

Filed Under: ,

Богомолка


"Съвкуплението е състояние обратно на самосъхранението. В най-безвредната си, човешката си форма, съвкуплението се разиграва като пародия на покушението.
Да вземем богомолката - каква взривна хищност е стаила в себе си тази най-крехка и ласкава миниатюра на нежния пол, тази най-хладнокръвна и чудовищно ненаситна женска твар!
Тя сякаш се моли, но в действителност дебне, опаковала в богоугодна поза нрав на полова стръвница. Когато се разгони, тя става молитвено смирена, докато не я възкачи някой скитащ се наоколо мъжкар.
Сношава се грациозно, пестеливо и някак свенливо. Вие се и дебне да придойде семето. Малко преди изпразването да настъпи, тя отхапва и поглъща главата на мъжкаря. С това той бива освободен от инстинкта си за самосъхранение, от кастриращия страх пред разгонената женска. За да бъде пълноценно осеменяването, главата на осеменителя трябва да бъде откъсната и тялото му радикално осакатено.
Богомолката е най-нежната гилотина някога създадена. Предните й крака, с помощта на които тя обезглавява, наподобяват самоделни трион-закачалки. Погубва мълниеносно. Актът на убийството не се лови с просто човешко око. Има свръхзвуково ухо, в което кулминира нейната свръхестественост.
В инстинкта си мъжкарят подхожда към съвкуплението като към наложено му от нагона бедствено положение. Обезглавен, той не умира, а престава да бедства и полово укрепва, което стабилизира сношението. Гениталиите, пределно разпрегнати и неподопечни на никой мозък, тласкат остатъка от тялото към тотално изпразване. Безмозъчният богомолец е най-прецизното и безотказно полово бутало сътворено някога.
Веднъж заситена и оплодена, богомолката ще храни плода си с богатата на вещества глава на богомолеца, която тя, след като погълне, доволно дълго ще храносмила. Така осеменителят е безостатъчно усвоен в полза на семето."*


* Откъсът е от романа на Владислав Тодоров - "Дзифт".


Не пропускай да споделиш мнението си !!!
За мен то е от особено значение.
Научи повече тук.
Виж повече...


|

Filed Under: ,

Чест ? За кого ?

Вчера станах свидетел и участник в неочаквана за мен, но някак нормална случка. От години редовно използвам софийското метро и, честно казано, бях си изградил мнението, че то е далеч по-спокоен транспорт от всички останали. Препирните са по-малко, хората с огромни багажи също, няма задръствания(освен човешки:)), а основните потребители са работещи или учащи хора, които през повечето време изглеждат по-скоро изморени или замислени, отколкото нервни и търсещи правата си и кусурите на околните. Пък и ми се струва, че кражбите и мизериите са по-малко, не съм виждал дърпащи се или крещящи си хора...
Е, вчера участвах в малко сбиване в метрото и куп крясъци.

Сюжетът е добре познат, дори вече скучен... Пътувам си в метрото малко преди десет вечерта. Другите пътуващи са доста малко и лесно се набиват на очи - няколко млади мъже, едно момиче, две възрастни жени и една двойка. Историята започна именно от двойката, която очевидно водеше спор и успя да го изрази с редица обиди, обвинения и захвърлени дрехи на момичето към отсрещната седалка. Тя се премести на нея и върна също така изящно шапката на момчето...Още малко обиди с покачваща се тоналност... Момичето произнася повратната реплика "Простак", след което се фръцва и отива чак в края на вагона. Момчето обаче не мирясва и продължава да я обсъжда с някакъв свой познат, вижда, че тя говори по телефона, разярява се и с цветисти пожелания за майка й се насочва към нея. Спира надвесен и започва да крещи заплахи, като я перва леко. През това време момчето срещу нея си свали якето и стана да я защити, като дръпна буйстващия леко встрани и опита да го успокой. Аз вече почти бях стигнал до тях, заедно с онзи познат на "героя". Успокояването очаквано се разви плачевно - онзи се нахвърли на момчето с удари и нелепи реплики като "Аз знам ти от коя страна гледаш, ама все пак това ми е жена, ясно ли е?" Неговият човек също опита да го усмири, но без особен ефект. Аз го хванах за рамото и го отделих встрани, а той, доволен и превъзбуден от успеха си, се нахвърли и на мен...

Резултат:
Малко масово сбиване на петима души, малко травми за всички, малко женски писъци и вайкания, малко разпитване от наближил пенсионна възраст служител на метрото, малко усещане за безсилие и безсмислие.

Изводи:
Питам се кой имаше полза от цялата ситуация, дори кои имаше полза от нашата намеса ? Може би само ние, които защитихме чувството си за чест, които си мислехме, че постъпваме едва ли не правилно. Но на никого на помогнахме. Насилието води само до ново насилие. Не се и съмнявам кой е изкупил засегнатата чест на тези "малки герои" на ежедневието. Понякога не можеш да избягаш. А се чудя колко ли усилия и време ти е нужно в България, за да постигнеш законова защита от нечие присъствие в живота си... Какво може да направи една жена, за да се зашити от постоянно насилие ? Струва ми се, че въпреки големия шум, който се вдигна около тези проблеми през последните две години, те не са станали по-преодолими. Дано неправителствените организации, които се създадоха, да могат да ме опровергаят.
И още нещо ми направи силно впечатление - в метрото всеки може да направи каквото си пожелае, без да се притеснява от служебна намеса или полиция. Достатъчно е само да няма много хора или да имаш един-двама съмишленици. Знаем какво се случи в мола на Варна тази зима и наглостта на мутрите. Тук може да стане още по-смешно. А и колко хора биха се намесили срещу няколко човека, ако не става дума за много близък човек. И сами знаете отговора.


Не пропускай да споделиш мнението си !!!
За мен то е от особено значение.
Научи повече тук.
Виж повече...


|

Filed Under: , ,

Жена - богиня

Тук искам да цитирам част от книга на съвременния руски писател Владимир Мегре. Пратиха ми днес този разказ и макар мотивът в него да е сантиментален и несъмнено познат, струва ми се, че е добре по-често да си го спомняме.

Жена - богиня

Живели някога на света един обикновен мъж и една обикновена жена. Жената се казвала Елена, а мъжът – Иван. Връщал се мъжът от работа, сядал на фотьойла пред телевизора, четял вестник. Жена му, Елена, готвела вечеря. Давала му вечерята и крещяла, че нищо не прави у дома, че печели малко…
Иван се раздразнил от вечните скандали на жена си. Но не й отговарял с грубост, само си мислел: “Самата тя е размъкната повлекана, а и изисквания има. Съвсем друга беше, когато се оженихме – красива, ласкава”.
Веднъж, когато жената с крясъци накарала Иван да изхвърли боклука, той, неохотно откъсвайки се от телевизора, отишъл на двора. Връщайки се, се спрял до вратата на дома си и мислено се обърнал към Бога:- Боже мой, Боже мой! Зле потръгна животът ми. Целия си живот трябва да пропилея с такава истерична и грозна жена? Та това не е живот, а адска мъка.
И изведнъж Иван чул тихия Божи глас.- Бих могъл да те спася от това нещастие, сине мой: да ти дам прекрасна богиня за жена, но когато съседите видят тази промяна, ще изпаднат в огромно изумление. Нека направим така: ще променям постепенно жена ти, ще вселя в нея дух на богиня и ще я правя постепенно по-красива. Но запомни – ако искаш да живееш с богиня, твоят живот трябва да стане достоен за богиня.
- Благодаря ти, Господи. Заради богиня, всеки мъж би променил живота си. Кажи ми само: кога ще започнеш да изменяш жена ми?- Ще я променя малко още сега. И с всяка минута ще я изменям към по-добро.
Прибрал се Иван у дома, седнал на фотьойла, взел вестник и включил отново телевизора. Но не му се чете, не му се гледа филм. Няма търпение да погледне – не се ли променя жена му поне малко. Той станал, отворил вратата на кухнята, опрял се на рамката на вратата и внимателно започнал да разглежда жена си. Тя стояла с гръб към него, миела съдовете, останали след вечерята.
Елена веднага почувствала погледа и се обърнала към вратата. Погледите им се срещнали. Иван разглеждал жена си и си мислел: “Не, никакви промени не стават с жена ми”.Елена забелязвайки необичайното внимание на мъжа си и нищо не разбирайки, пооправила косите си, бузите й поруменели и попитала:- Защо ме гледаш така внимателно, Иване?
Мъжът й не мислейки какво казва, произнесъл смутено:- Може ли да ти помогна да измиеш съдовете? Помислих си, защото…- Съдовете? Да ми помогнеш? – тихо попитала удивената жена, сваляйки си престилката.- Аз вече ги измих.“Като че пред очите ми се променя - помислил си Иван - изведнъж стана по-хубава”.
И започнал да бърше съдовете. На другия ден след работа Иван се забързал с нетърпение към къщи. Нямал търпение да види как мърморещата му жена се превръщала в богиня.Дали вече има много от богинята у нея? А аз като преди съм си същият. За всеки случай ще купя цветя, за да не падна в очите на богинята.
Отворила се вратата на къщата и Иван застанал като омагьосан. Пред него стояла Елена с официална рокля, която самият той й бил купил преди година. С красива прическа и лента в косите. Той се объркал и неловко подал цветята, не откъсвайки поглед от Елена. Тя взела цветята, въздъхнала тихо, отпуснала ресници и се изчервила леко.
“Колко прекрасни са миглите на богинята! Колко кротък характер има тя! Каква необикновена е вътрешната й красота и външността й”. На свой ред се удивил Иван, като видял маса, с прибори от най-хубавия сервиз и две свещи на масата и две чаши, и храна, упойваща с божествен аромат.
Когато седнал на масата, жена му седнала срещу него, но веднага скочила отново, казвайки:- Извини ме, забравих да включа телевизора ти, а купих и нови вестници за теб.- Няма нужда от телевизор, а и не ми се четат вестници, в тях се повтаря все едно и също - отговорил Иван най-искрено - по-добре кажи как би искала да прекараш утре, нали е събота.
Съвсем объркана Елена попитала:- А ти?- Купих два билета за театър за нас. Но през деня, може би, ще се съгласиш да по обиколим магазините. След като ще ходим на театър, добре ще е да ти купим подходяща рокля.
Иван почти казал съкровените думи: “Рокля, достойна за богиня”, но се смутил, погледнал я отново и въздъхнал. Пред него на масата седяла богиня. Лицето й сияело от щастие, очите й блестели. Стаената й усмивка била леко въпросителна.
“О, господи, колко прекрасни са богините! А ако става все по-красива с всеки ден, ще успея ли аз да съм достоен за богинята? – мислил си Иван и изведнъж като мълния го пронизала мисълта: трябва да успея! Ще успея, след като богинята е до мен. Трябва да я попитам и помоля да роди дете от мен. Ще имаме дете с най-прекрасната богиня”.
За какво се замисли Иване? Или виждам вълнение по лицето ти? – попитала Елена мъжа си.Той седял развълнуван, не знаейки как да заговори за съкровеното. Та шега ли е да се моли богиня да роди дете от теб?! Такъв подарък Бог не му бил обещавал. Не знаел как да каже желанието си Иван, станал и почнал да подръпва покривката и промълвил, изчервявайки се:Не зная… Може ли… Но аз… исках да ти кажа… Отдавна… Искам да имаме дете, прекрасна богиньо.
Елена пристъпила към мъжа си. От изпълнените й с любов очи по зачервената й буза се стекла сълза. Тя сложила ръката си на рамото на Иван, опарила го с горещия си дъх. “Каква нощ! Какво утро! Какъв ден! О, колко прекрасен е животът с богиня!” - мислел си Иван, докато обличал за разходка втория си внук.

Не е изключено тази история да ти се стори твърде сантиментална. Но тя показва един широко известен факт – красотата е предимно в очите на гледащия. Така че, ако някога, някой човек е особен в твоите очи, струва си да опиташ и невероятното, за да си близо до него. Красотата е в близостта.


Не пропускай да споделиш мнението си !!!
За мен то е от особено значение.
Научи повече тук.
Виж повече...


|

Filed Under: ,

Черен протест


Снимка:Sofia Photo Agency


Почти всички, които работят в София, днес са разбрали за студентския протест. Най-малкото поради страхотните задръствания. Но както за пореден път писа и Симо, сякаш стойността на човешкия живот никак не се променя от това. Не бяха достатъчни нито стъпканите деца, нито удавените им връстници или изгорелите във влак хора, за да помръдне тази стойност дори в положителния диапазон. Животът ни остава безплатен или поне на никого не се налага да плаща за него. Виновни няма.


Не, не си създавайте впечатлението, че тази публикация е посветена на протеста. Тя е предизвиката единствено от случващото се и резултатите. Преди две седмици убиха Стоян Балтов в Студентски град пред дискотека "Амнезия", която по принцип е нещо като наета от общината сергия за 200лв. Но не мястото е толкова важно, колкото жестокостта на извършеното. Убийство с 11 плътни удара в главата с крак. И в момента, в който обществената чувствителност рязко се повиши и изведнъж всичко придоби значение - чувстващите се за недосегаеми ни най-малко не се прикриха. На всички ни е ясно какво се случва в Студентски град всяка вечер. Просто доскоро статистиката не интеревуваше никого. Сега се случва същото, но притеснителното е, че извършителите си остават едни и същи, плюс разрастващите се техни жертви, повлияни от наркотиците. И тези хора не се страхуват от законите, дори и обществеността. Фактите от последните дни са красноречиви: 21-годишния студент Николай Василев бе пребит в центъра на Варна, четирима полицай(между които и един стажант) се опитаха да нахълтат в нетрезво състояние в клуб в Студентски град преди два дни и дори се стигна до саморазправа с гардовете на клуба, останала без последствия до момента, а от вчера се оповести нова, изключително нагла постъпка. Да пребиеш момче(комоцио, счупване на челюстта, носа и множество кръвонасядания по главата и тялото) пред хиляди хора(които хич не се притесняват от видяното и само дето не ръкопляскат, смятайки , че е част от церемонията) и в място бъкащо от камери, да го риташ докато охраната го извежда от сградата(дали това не значи "изхвърля", за да не се поема отговорност?...), след което най-спокойно да си тръгнеш... Такива постъпки ме карат да вярвам в идеалите на абсолютната анархия и си мисля, че ако тези двамата не бъдат прибрани и осъдени незабавно, то не е чак толкова лоша идея в скоро време някой да разбие с шут вратата към кабинета на министър, да го пита: "Абе ти к'ъв си ?" и да го изхвърли навън. Защо не и през прозореца.


Някак животът тук все по-често ни принуждава да използваме думата "недопустимо" в толкова много различни словосъчетания и паралелно всекидневно укрепва вярата ни, че все пак всичко е възможно. По най-болезнения начин. Колко още трябва да изпият отровата на тази невъзмутима безотговорност, която ги белязва и трови бавно през целия им оставащ живот. Няма противоотрова срещу смъртта. Никой не е достоен да си играе с нея за забавление. Убийство като това на Стоян ме кара да си спомням за "Боен клуб" на Дейвид Финчър . И по-специално епизода, в който Тайлър Дърдън размаза с поредица от удари лицето на своя рус съмишленик, докато той беше на пода и вече се беше предал. Когато го попитаха защо го е направил, той отвърна: "Просто исках да унищожа нещо красиво." Като цяло този филм е много близо до настоящата ни реалност и нищо чудно този парад на анархията да достигне и до нас. Той е чудовищен, но истински. И в него оцеляването е съвсем различно уравнение. Но днес мъжете са много по-малко.



Не пропускай да споделиш мнението си !!!
За мен то е от особено значение.
Научи повече тук.
Виж повече...


|

Filed Under: , ,

Важната новина:Съдът забрани на МВР да следи интернет и телефонната кореспонденция!

Почти изненадващо всичките усилия от последната година не се оказаха напразни. Върховният административен съд (ВАС) отне правото на МВР да следи неограничено комуникацията. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

Ето и самата новина през погледа на медиите от днес:

"Върховнийт административен сьд забрани на МВР да рови в SMS-и и имейли. Решението е окончателно, не подлежи на обжалване. Петима висши магистрати стиха текст, който разрешаваше на полицаите да следят личната електронна поща и текстовите съобщения по мобилните оператори при подозрения за всякакви престъпления. Разпоредбата от обща наредба на МВР и ДАИТС бе атакуванана от фондация "Програма дистъп до информация". Тя позволява на полицаите да четат всичко "за нуждите на оперативно-издирвателната дейност", а това е много общ израз, мотивират се съдиите. Достъп до имейли и SMS-и няма да имат и разследващите полицаи, прокурорите и съдът дори когато искат да ги прочетат заради наказателно дело. Възможни са злоупотреби и неспазване на гарантирани човешки права, пише още в решението. Не може законите да посочват при какви условия се разрешава достъп до данни, свързани с личния живот на един човек, а наредба, която е от по-нисък ранг, да не съдържа такива правила, категорични са магистратите.
Според тях отмененият текст противоречи и на Европейската конвенция за човешките права, според която трябва да се зачитат личният и семейният живот, жилището и кореспонденцията на всеки. " (24 часа)


"Това е юридическа победа, но предстои фактическата, защото изградените технически връзки между мобилните оператори и МВР и ДАНС трябва да бъдат прекъснати след публикуването на решението в Държавен вестник и някой трябва да контролира процеса, заяви адвокат Александър Кашъмов от фондация „Програма достъп до информация“, която оспори наредбата в съда. Той обясни, че всеки гражданин, чиито права са били засегнати, може да иска обезщетение. " (Дневник)


"Очаква се догодина да влезе в сила друга наредба, според която службите ще имат достъп до електронните пощи на хората и до SKYPE и ICQ. Ако и това решение бъде атакувано в съда, след влизането му в сила ще остане само задължението на Интернет доставчиците и на мобилните оператори да пазят данните в срок от една година, но без да ги предоставят на МВР. " (Новинар)


Не пропускай да споделиш мнението си !!!
За мен то е от особено значение.
Научи повече тук.
Виж повече...


|

Filed Under: , ,

Час за двама


Чакаше.
Имаше спомен. Имаше и сянката му дори. И сега чакаше.
Беше се излегнал на времето удобно и се наслаждаваше на релаксиращите вълни от изтичането му. Никога не успя да открие по-добра СПА процедура от това.Не че бе търсил. Напротив.Той презираше усещането за лекота. Духът му имаше собствена тежест. Носеше у себе си очакване за начало, но не и за край...

Чакаше.
Беше сам. Беше ничии. И не искаше да бъде “обичайният”. Не знаеше какво е последователност, нямаше усещане за място, не го беше грижа и за времето(нали то беше просто успокояващата процедура под тялото му!). Е, все пак имаше и таланти - можеше да види всички гами на бялото и мрака. Единствената причина да ненавижда живота на другите, беше нежеланието му някой ден да съзре и себе си в нечий портрет. Пък и не се усмихваше често. Беше художник. А художникът рисува портрета си сам. Със замах.

Чакаше.
Жена. Беше сигурен, че ще дойде. Тя е далеч, но щеше да дойде. Не бе нито обещание, нито предчувствие. Просто тук се затваряше нейният кръг. Или започваше ?! Знаеше малко за нея, въпреки че я усещаше ясно. Имаше спомен и сянка. Но тя щеше да е различна...

Чакаше.
С широко отворени врати на въображението. Зад тях беше подредил прекрасно аранжирано антре с разширяващи се стени, готово да обгърне всички приумици. В антрето безспирно се раждаха идеите по посрещането – от музиката с отчетливи акорди до леките стъпки на идващия дъжд. Когато тя дойде, щеше да вали...

Чакаше.
Обграден от безброй стени от плътен мрак, гравирани единствено от дъха му и резките, меки движения. Сякаш изскачаха над повърхността на океан и за миг отразяваха лунния блясък. След това отново потъваха в скучните физични мрежи от гравитационни закони. А дъхът оставяше призрачни белези в пространството. Като пресилен ефект на широко усмихнат фокусник... Стените отстъпиха още крачка назад.

Премести погледа си. Движението наруши фокуса на мислите му. Очите му просветнаха за около двадесетсантиметрова вълна от време. Като светкавицата на фотограф, пленяващ силуети в мрака. Тези очи бяха Ориентир, но в никакъв случай не светеха като Пътеводна звезда. Бяха всмукващо магнетични и тъмни. Вълната докосна връхчетата на пръстите му и отлетя.

Чакаше.
В мислите му се въртеше кълбо. По-точно то се подхлъзваше от течението на мислите му. Някой би казал, че има нещо важно, което му се изплъзва. Но подобно тълкувание бе твърде буквално и наивно. Кълбото беше на мястото си и всичко останало е само глуповато взиране. То се миеше в мислите му и им придаваше необикновен вкус. Една твърде изтънчена подправка дори и за Изтока. Режещо остра и проникваща. Като дълга целувка с ухапване за завършек. И несравнимият вкус на кръвта.

Чакаше.
Беше чувал много разкази за срещите от Самотата. Тя го обгръщаше в обятията си и му шепнеше тихо красиви думи. Но шепотът й беше сух и остър. С това произношение не вдъхваше много доверие, че е на “ти” със срещите. По-скоро познаваше безкрая на всяка раздяла. Тя беше просто неговата самота, която обичаше като сестра...

Беше изживявал Срещата безброй пъти. Сега, каквото и да се случеше,то щеше да е усещане за “déjà vu”. В него пулсираше споменът за обсебващата й сила. Тя беше жена, която пленява съзнанието някъде в косите си и го оплита с всяко свое движение. Мрежата й се извиваше пред погледа и отвличаше очите в своя свят. Знаеше,че ще я пожелае като всеки друг. И щеше да го направи. Ще я притисне в стените на въображението си, ще разкъса преградите и ще проникне в нея. Рязко и властно. Без думи, без капка романтика. А ромонът на дъжда щеше да отмие въздишката...

Виждаше цялото й тяло като лице. Лице с меки и метафорични черти, което беше лишено от легенда за миналото си. То просто украсяваше картината на настоящето. Всъщност, винаги се превръщаше в негов основен елемент. Правеше го желано, топло и близко. А кожата никога не забравяше подобно усещане. Миналото е настояще...

Гърдите й бяха очите на това лице – хипнотично изразителни, с всяко свое трепване те отваряха проход към мислите и емоциите й. Проход на човешкото в нея. В дъното му бе опъната една единствена струна. Тънка и невъзмутима в своето единение. Знаеше, че трябва да я докосне нежно, но с пръстите на китарист, чиито връхчета са загрубели от честото прокарване по режещите нишки. Тази струна беше много по-различна от тях – сама създаваше своята хармония и съзвучие. В нея беше вграден духът на жена, което правеше звука й непредсказуем. Докосването й щеше да бъде като удар по оковите на огромно зарче. Освобождението е жребий, в който дори можеш да попаднеш под една от стените...

Чакаше.
А желанията разкъсваха мислите му. Отскубваха отделни думи и използваха ярки цветове. Червено. Искаше да я целуне. Искаше да целуне устните й. Там долу... Устните са най-чувствителната част от всяко лице. Възбудата му пречеше да се задълбочи. Целувката щеше да е почти неусетна, нефизическа. Тя трябваше да отнеме невинността й. Щеше да доближи устните си и да се усмихне. След това да докосне нейните. Знаеше, че контактът щеше да обърне всичко. Имаше път единствено напред, в разтварящата се близост. Стените щяха да се разбият една в друга. Въображението щеше да е духът на прашна купчина руини... Целувката разтваря устните... Времето забави течението си и вълните го потопиха в своя унес. Антрето му посрещна хаоса. Последен гост... Леко изви езика си и го насочи в нова посока...Декорацията в антрето разбра нелепата си позиция. Чашите за вино се удариха леко и полетяха към пода...Пръстите му нарушиха своята скованост и се насочиха плавно към нея... Свещите примигнаха от липсата на кислород... Пое си леко дъх. Притискането ставаше всмукващо. Знаеше, че може да причини болка... Краката на празничната маса загубиха опора и се плъзнаха встрани. Всички пособия на изискаността полетяха в безредие... Пръстите му кацнаха върху кожата й. Тя беше ранима и усещаше влудяващо допира им. Оставяха режеща следа, обгръщана от синкав пламък. Болка на духа. Удовлетворяваща... Чашите се разбиха в пода и виното се пръсва на малки червени капчици. Жива карта на жаждата... Пръстите му потъват в косите й...Последователно свещите угасват... Устните се отделиха без звук, освобождавайки извиращата енергия в един единствен стон. Тялото й трепери. Свива се... Прахта се издигаше като плътен воал над руините...Косите се плъзват между пръстите. Помнеше усмивката й...
Заваля мек и топък дъжд.

Чакаше.
В ръката си подхвърляше изящно оформена ябълка. Пурпурно червена. Усмихна се. Приближи устните си. Отхапа.



Снимка: ilsebatten




Не пропускай да споделиш мнението си !!!
За мен то е от особено значение.
Научи повече тук.
Виж повече...


|

Filed Under: ,

Подкрепете ги !



Вчера успях да изгледам и втория много силен български филм напоследък - "Светът е голям и спасение дебне отвсякъде". Сега мога спокойно да преценя всичко казано и изписано.
За начало смятам, че двата филма са доста различни и е трудно да бъдат сравнявани. И все пак открих някои важни допирни точки, макар и контрастни като послания и средства. До известна степен тези две произведения са пълни противоположности. Ако "Дзифт" е шеметна и мрачна спирала надолу, то "Светът е голям и спасение дебне отвсякъде" е спирала на промяната и издигането на духа. "Дзифт" се развиваше за една нощ, докато "Светът е голям и спасение дебне отвсякъде" проследи и върна назад цял един живот( с един единствен жребий). "Дзифт" беше мрачен и леко хиперболизиран филм-изкуство за суровите закономерности и иронията на живота, докато "Светът е голям и спасение дебне отвсякъде" грабва с чисто човешка история. Докато Молеца загуби всичко, дори това, което никога не беше притежавал, Александър преживя живота си два пъти, за да открие спасението, което винаги е подскачало в собствените му ръце. Единият носи духа на завлядяващ оптимизъм, докато другият открито го поставя под съмнение. Две силни и въздействащи истории, които се пресичат времево...

Няма да изпадам в по-задълбочени изследвания на човешкото, което беше на масата за аутопсии и в двата филма. Просто искам да изразя възхищението си от работата върху тези два проекта, която и в двата случая е била трудна, напрегната и с много липсващи елементи и пречки. Хубаво е, когато наши творци успяват да постигнат заслужени успехи след прецизна работа и отдаденост на целите. И в двата филма имаше чудесна актьорска игра, изпипване на елементите(изследването на затворническите татуси от Никола Тороманов например), силно послание. "Дзифт" успя чрез един груб и дори вулгарен начин, да изрази изящна и неприятна истина. А атмосферата и работата на операторите задължително оставя следи в съзнанието. От своя страна, "Светът е голям и спасение дебне отвсякъде" въвлича в разказа и прави съпричастни зрителите от всички поколения. Филм за зарчетата на съдбата, поставени в кутия, но хвърляни от човешка ръка.

Ако още не сте ги гледайте, ще е чудесно да го сторите. Това е от най-хубавите и приятни неща, които можете да направите за развитието на културата ни. Защото тези хора са повярвали в нея и са направили нещо голямо. Макар и само първа крачка. Изключително ми е неприятно, когато виждам празен киносалон след втората седмица от прожекциите им, както и научаването на факта, че в по-голямата част от страната ни няма как да бъдат гледани - просто няма кина. И това важи за почти всички големи градове, дори Велико Търново. Печално и доста жалко.




Не пропускай да споделиш мнението си !!!
За мен то е от особено значение.
Научи повече тук.

Виж повече...


|

Filed Under: , ,

Вечерен въздух

В последните седмици се върнах отново към активния спорт. Няма какво да се лъжем - липсваше ми. Е, признах му го...
За физическата активност са наговорени цял куп досадни истини. В отделни периоди съм му обръщал водещо значение, но вярно е и обратното. Сега гледам на него като на наслаждение и извор на особени усещания. За такова имам намерението да разкажа сега.


Едно от най-полезните преимущества на спорта е, че дисциплинира. Нужен ти е ред и постоянство, за да постигнеш нещо. От месец насам успях да си наложа усет за такава дисциплина и помага много в цялото ежедневие. Напоследък и аз имам чести проблеми с умората, поради съвсем логични и прости причини - почти не спя, прекарвам повечето от времето си пред компютъра и постоянно гоня срокове. В следствие се появяват болки, схващания и липса на концентрация. И решението беше не някакъв магически заместител на движението, а просто воля и постоянство за промяна. Вече всяка сутрин правя поредица от загряващи и разтягащи упражнения и дори се е случвало да си изпусна автобуса и после да търся транспорт, но не и да съкращавам тази импровизирана тренировка. Ако пропуснеш веднъж, ще го повтаряш все по-често. Освен това заложих и на тренировки по латино два пъти в седмицата и поне едно посещение на фитнес залата на уикенд. Последната проста подправка от рецептата ми е тичането. Прибавям го винаги, когато чувствам голямо натоварване, и внимавам да не е на по-голям интервал от пет дни. Резултатът е чудесна форма, тонус и позитивна нагласа към всичко наоколо. Ако опитате, убеден съм, че няма да ви е жал за отделеното време... :)


Вчера имах тежък ден в полза на семейството и разрешаването на натрупалите се проблеми и неуредености. Дейностите се проточиха доста над очакваното и в крайна сметка загубих цялото си време до девет вечерта. След това хапнах набързо, докато гледам новините, излязох за час на кафе и чак тогава се сетих, че не съм тичал отдавна...
Прибрах се, сложих една тениска и маратонки и се запътих към стадиона. Решението беше толкова ненадейно и необичайно, че всички ме гледаха невярващо. Баща ми през цялото време мислеше, че се шегувам и всъщност съм намислил нещо друго. Наистина идеята си беше малко странна, но той вече ми е свикнал...


Към 23:30 бях на градския стадион, намиращ се на няколко минути от вкъщи. От този момент попаднах в незабравима атмосфера. Цялата писта и околността беше тъмна и тиха. Светеха единствено лампите по електрическите стълбове от улиците наоколо. Въздухът беше много лек и свеж, със съвсем слаб вятър. Очертанията на пистата се губеха на около 30 метра напред сред мъглата...
Направих първите няколко стъпки и едва сега усетих вечерта. Обичам всичко в нея - докосването на мрака до тялото, пречистения и отпочиващ от деня въздух, спокойствието, яркостта на въображението и надеждите. Крачките се редуваха. Стъпване на пръсти, оттласване, издигане, свиване на прасеца и крака до 70 градуса... Чувам единствено лекото приземяване от всяка стъпка и дишането си - дълбоко, свободно, изпълващо... Играя си с него, променям темпото му и наблюдавам реакциите на тялото. То бързо се загрява. Вече не усещам хлад, макар да съм по тениска към полунощ. Концентрирам се върху себе си. Няма нищо, което да смущава единството между мен и нощта. Усещам дишането си като втори пулс на тялото, който измерва жизнената му сила, обхвата му. Поемам дълбоко въздух и го оставям да изпълни дробовете ми до краен предел. Сякаш съм погълнат два балона, съдържащи големи идеи, които няма как да задържа за себе си, колкото и да ми се иска. Сещам се за мита за Кронос и децата, които поглъщал...
Продължавам да стъпвам леко и отмерено. Всички знаят, че изразходването на физическата и сексуалната енергия е много важен лост за способностите на ума. Аз откривам още нещо - че умората отваря широко въображението. Поставях си простички задачи - измисли предложение за това и това... и идеите се появяваха почти мигновено. Едва сега осъзнах, че потапянето във фантазията превръща умората в незабравимо усещане. Болката и напрегнатостта изчезваха от мислите, а до съзнанието достигаха единствено топлите вълни, преминаващи по крайниците. Постоянен енергиен масаж. Замислих се, че това е много близо до известния трик за отлагане на свършването при секс - ако усетиш, че наближава края, просто насочваш мислите си в далечна посока и проблеми, докато възбудата ти намалее. Въображението е следа по кривата на емоциите. Усмихвам се. Това е последният важен елемент от тази картина.

Нощта е ритмична и съблазняваща. Като песента на сирена.


Снимка : Andyraino



Не пропускай да споделиш мнението си !!!
За мен то е от особено значение.
Научи повече тук.
Виж повече...


|

Filed Under: ,

Свобода, а не страх !



Последните два дни ми бяха доста напрегнати и едва сега успявам да споделя впечатленията си от съботния протест. Ще го направя с думи и известна визуализация на събитието.

Като цяло имам няколко добри и няколко не особено добри наблюдения. Когато пристигнах към 11:00 беше още доста пусто - около 20 души, предимно блогъри. До края на протеста не се събраха повече от 60-70 човека, които да са дошли на протеста просто като граждани със своя позиция. Останалите бяха с малко по-различна цел, но за това по-долу. Неприятно за мен беше, че видях едва трима студенти от факултета по журналистика на СУ. Изводът хич не ми харесва, но трябва да се заяви ясно - истината е, че всъщност на много малко хора им пука наистина и когато част от тях са възпрепятствани, хората стават още по-малко. Излиза, че по-скоро има страх и безразличие, отколкото нетърпимост към ограниченията. А когато нещата се променят, всички са съпричастни във възмущението... и пак нищо. Затова и обществото и държавата ни нямат посока. Но да се върнем на темата...

Мога спокойно да наричам протеста медийно събитие, защото той беше построен по този начин. Събрахме се, поставиха се символите и исканията, заснеха се кадрите, журналистите получиха интервютата си, протестът направи своята обиколка и завърши на Московска, където бяха заявени бъдещите намерения и действия. Едно добро представяне на компанията, ако някои все още не е разбрал. Имаше представители на почти всички големи телевизии с новинарски емисии. Това, което най-много ме подразни, беше намесата на Боян Расате и неговата "гвардия", която се присъедини към протеста, но с куп знамена и своите лозунги. Бого напълно си заслужаваше ръкоплясканията, когато помоли знамената да се свалят, въпреки че бяха с български символи. Жалко, че не всички го послушаха и доста промениха посоката на протеста. Това наистина беше събиране на граждани и не е място за политически и частни интереси. Много хора и организации подкрепиха инициативата, но не дойдоха на нея със свои емблеми, знамена, послания. Всичко останало е грозно привличане на внимание на чужд гръб. Подкрепата може да се заяви и отрази, но е недопустимо да се демонстрира по този начин. Можеше да се присъединят към нас като обикновени граждани, които защитават и упражняват правата си. Иначе всички в медийната сфера сме наясно какво снимат телевизиите - знамена, личности, смели изказвания, лозунги и интересни ситуации. Всички, които са гледали новините вчера, са видели какво отразиха телевизиите. Просто няма да коментирам анархистите, които през цялото време бяха до нас. Да речем, че случайно и те бяха там на протест и демонстративно размахване на знамена...

И все пак преживяването вчера беше приятно. Видях се със стойностни хора, запознах се с нови такива и прекарах времето си с чудесно момиче, което не бях срещал много отдавна. И най-важното - отново се убедих, че има непримирими хора със силна воля. Винаги действа зареждащо. Ще завърша с изречение, което искам да отделя специално с повече пространство:

Благодарности на Бого Шопов !!!

P.S. По необясними за мен причини, при качването на клипчето в Blogger, качеството му драстично се влошава. Надявам се все пак да е достатъчно четимо.


Не пропускай да споделиш мнението си !!!
За мен то е от особено значение.
Научи повече тук.
Виж повече...


|

Filed Under: , , ,
...
- Всеки човек се лишава от нещо важно и скъпо за него - промълвява Ошима, след като отново настъпва тишина. - Рядък шанс, благоприятна възможност, чувства, които никога повече няма да изпита. Това е част от живота. Но някъде в главите ни - поне аз си мисля, че е там - има едно кътче, където пазим тези спомени. Като книгите по рафтовете в нашата библиотека. И за да открием какво таим в себе си, трябва да си направим нещо като картотека. От време на време да забърсваме прахта, да проветряваме, да сменяме водата във вазите с цветята. С други думи, човек прекарва целия си живот в собствената си библиотека...

Харуки Мураками - "Кафка на плажа"


Не пропускай да споделиш мнението си !!!
За мен то е от особено значение.
Научи повече тук.
Виж повече...


|

Filed Under: ,

Ухание на стил...

Независимо от това дали го искаме, всички ние имаме опит с ароматите. Те определят днес средно около 10% от сетивния ни свят, а ако се вярва на проучванията за феромоните - в действителност много повече. Наистина има за какво да съжаляваме, разбирайки, че сме загубили до голяма стенен остротата на това възприятие с разрастването и формирането на цивилизацията. Днес обаче положението остава сравнително непроменено - също както в миналото, уханията са най-здравата свързваща нишка с първичните ни и дълбоко стаени в нас инстинкти...
Тази публикация е посветена именно на тази сетивност, а маркетингово погледнато - ще се насоча към начина, по който уханието създава послание и изразява същността ни. Ключовата дума днес е парфюм, а наблюденията ми са насочени към мъжките аромати. Искам да представя резултатите от мое проучване, което продължи около година и половина. През това време имах възможността бавно и с постоянство да се запозная с около 60-70 от най-известните и предпочитани парфюми за мъже. Естествено, това проучване остави и трайни следи - 11 закупени парфюма и много емоции. Но по-важен е резултатът - сега ще представя своя избор за три водещи парфюма с изключителни съчетания в себе си, които придават много повече от индивидуалност.


1. Silver Black на Azzaro
Търговското описание на продукта:
"Silver Black е очарователен и пленителен еликсир на съблазънта. Silver за елегантност и свободен дух: бергамот, зелена ябълка, лайм, кориандър, хвойна, кимион, диви цветя. Black за сила и мъжественост: ветивер, пачули, кедър, кипарис, мускус. Флаконът комбинира блясъка на среброто с наситено черно. "


Аз мога да добавя, че този парфюм наистина се разделя на две части. Това не е парфюм за всеки - ще разберете за какво говоря, едва когато го помиришете. Поставям го на първа позиция, защото това е парфюмът, който усещам най-близо до собствената си същност. Има силен контраст, известна острота, оставя чувството за нещо изплъзващо се, но много дълбоко. Остър аромат, който премахва усещането за предел.

2. Gucci pour Home
Търговското описание на продукта:
"Модерна класика, изтънчен аромат с интензивно мъжко присъствие. Дълбоко чувствен, той впечатлява веднага. Пропит от наследствотона Gucci , този парфюм интерпретира първичната мъжественост - увереност и чувственост със съвременна неконвенционална елегантност. Ароматът принадлежи на семейството на подправките и дървесните парфюми. Кожа, бял олибан, кехлибар, джинджифил, дафиново листо и бял пипер, ирис, ветивер и папирусово дърво."

Ключовите думи за този аромат са "присъствие" и "индивидуалност". Той определено не е за всеки ден, защото оставя трайна следа на присъствие и с него няма как да останете незабележим. Парфюм, който поставя ясна черта върху безразличието и разделя околните на два полюса. Той носи усещане за стил и задължително трябва да е съчетан с елегантно облекло - иначе би се получило нелепо. Някой западни експерти го определиха като задължително съчетание върху костюм на Gucci, но по разбираема причина може и да не спазвате напълно тази рецепта. :)


3. Attitude на Armani
Търговското описание на продукта:
"Новият дървесно-плодов аромат Armani Attitude е ярка илюстрация на средиземноморския начин на живот: лек, весел, наситен и емоционален.Attitude предразполага към романтична вечер в уютно кафене в крайбрежната улица зад чаша ароматно кафе в компанията на очарователна непозната. Attitude разкрива скрития потенциал на съвременния мъж, стилен и харизматичен, силен и чувствен, изпълнен с изискан вкус, увереност и необикновен чар. Връхни нотки: сицилийски лимон - кафе абсолют. Сърдечни нотки: цейлонски кардамон - лавандула. Базисни нотки: китайски кедър - индонезийско пачули."

Най-сетне парфюм на Armani, който да определя като завладяващ. След огромната известност на Armani Code, който на мен не ми допадна особено, и редицата стилни парфюми от последните години, този аромат промени изцяло усещането ми за Armani. Бих го определил като потапящо и отнасящо далеч, усещане от отминал дълбок и приятен сън. Сега това е фаворитът ми за делови и вечерни срещи, когато са на открито или в пространство, където не е задушно - за да се оцени лекия и пренасящ съзнанието аромат.
И още нещо - това за срещата на крайбрежната улица по-горе е напълно вярно. Никога няма да забравя емоцията от усещането за него вечер, разхождайки се по морския плаж.


Не пропускай да споделиш мнението си !!!
За мен то е от особено значение.
Научи повече тук.
Виж повече...


|

Filed Under: , , ,

"Restart"


Снимка: truckdriver 968


Днес е 20 септември. Хубав ден. Два дни преди 100 годишната от Независимостта. 10 дни след рождения ми ден, който май още продължава. Нов ден.

Днес слагам началото или по-скоро края на много неща в живота си. Нещо съвсем неусетно и плавно, което ще промени всичко. Днес натискам уверено малкото копче "Restart", което използваме, когато искаме да започнем отначало и начисто. За да можем да използваме целия си потенциал, без преградите, които сме създали с времето.

Всички, които са го правили, знаят, че това копче не се натиска лесно, когато имаш дълга история зад себе си. Този месец направих много специални и лични подаръци. В тях вложих много от себе си, от света, които създавах през последните две години. Тъжното е, че не всички разбраха, какво значат те. Но пак ще кажа, че тъгата е странно чувство. Тя е родила много повече хумор от радостта. Наистина, понякога е тъжно. А аз се радвам на неразбирането, защото мразя разделите. Повечето неща си тръгват от живота ни, без да кажат "сбогом". И аз не обичам тази дума...

Надявам се, че през времето, което си подарихме, съм успял да направя много повече за вас, отколкото за себе си. А вие наистина ми дадохте много... Смятам, че си платих за всичко - за добро и лошо, както и че изпълних и не наруших дадените думи. Заради вас аз написах не едно писмо, думите на които никога няма да забравя...

Надявам се да не ме съдите за това. Днес аз просто направих своя трети избор. Човек трябва истински да съзнава кое е ценното в живота му и да се бори именно за него, за да го задържи до себе си. Защото дори любовта не е чувство, а действие. По тази тема скоро ще имам повод да говоря за чудесните жестове, които получих на рождения си ден. В това бяха мечтите ми - в подаръците на духа. Аз нямам нужда от материални подаръци.

Ако трябва да пресъздам живота в метафора на танц, той със сигурност ще бъде латино. Защото именно такъв е животът ни - привличане, отблъскване, завъртане, крачка напред и крачка назад. Но едно правило остава неотменно - мъжът води, неговата първа крачка е напред. Хора като мен трябва да се научат да зареждат всеки миг със страст. Това е пътят ми сега.

Морето има своя прилив и отлив. И винаги изглежда тъжно през нощта. Сякаш донася и разбива посланията на хиляди сред пуст и мрачен бряг. Но слънцето го променя. То прерязва с ярката си пътека всяка тъга. И независимо какви са мислите ви през времето на мрака, изгревът ги отменя. А нов изгрев идва всеки ден.

Това не е краят на всички истории. Просто разказвачът си тръгва. И ако в търсенето на един портрет образът е бил далеч, то седем месеца по-късно портретът е намерен. И очите му са малко по-дълбоки. За мен беше удоволствие да участвам, приятели ! Надявам се да съм оставил у вас част от своя дух. И тя да е красива. Има песни, които даряват живот, има очи, които потъват дълбоко в нас, има докосвания, които не се забравят цял живот. Ще се радвам, ако дори запомните едно единствено нещо от мен. Има много хора, които могат да ви направят щастливи. Светът е пълен с готини хора - необходимо е единствено да ги потърсите и да се борите за тях. Но винаги едно разбиране трябва да е в центъра на вниманието ви - всеки от вас е уникален и другите са щастливци, че са част от вашия свят. Запомнете тези мои думи: "Те са много, ти си един."

Тръгвам си със светещи очи. Дано на всички ви съм дал по глътка необикновен въздух. За мен важно е, че останах неотменно откровен. Получих страшно много, като най-значимото е, че се научих да обичам истински. През последните две години успях да организирам и осъществя много лудости, чиито главни действащи лица бяхте вие. И също като Форест Гъмп ще заключа, че може и да съм идиот, но в никакъв случай не може да се каже, че животът ми досега е бил скучен. Направих чудесни неща, които пожелавам на всеки да направи поне веднъж в живота си. И винаги вграждах в тях любов.

Аз ще запазя единствено спомена. Не ми е нужно нищо друго. Създадох в себе си един прекрасен и богат на емоции свят. От куп сбъднати мечти. Няма по-ценно от това.

Благодаря !



Не пропускай да споделиш мнението си !!!
За мен то е от особено значение.
Научи повече тук.
Виж повече...


|

Filed Under: ,

Сън сред пясък

Не много отдавна сложих началото на този блог, започвайки с думи за съня. И до днес те стоят в началото му, но леко вдясно. В този момент страшно ми се спи. Може и да заспя над клавиатурата и този пост да се появи по-късно или вероятно никога. Сънят е важен. Независимо дали го споделяме с някои друг или го запазваме в себе си. В него виждаме и чувстваме това, което мислим, живеем по основното правило на живота.

Вчера разговарях с една моя близка приятелка и й казах това, което виждам и мисля. Правя го с нея винаги, независимо дали ми харесва или не. За нея не съм говорил директно на блога си, макар че неведнъж е присъствала. Тя го умее по начина, по който променя мен. Няма да говоря директно и сега, не само защото не е от значение конкретния случай, но и защото не мисля за нея в думи. Няма как да я опиша и ще го пропусна тактично. Като нея. Тактичността е качеството, за което имам чувството, че не я напуска. Проверявал съм я десетки пъти, почти на всяка среща, защото за мен това е доста важно. И тя винаги е оставала такава. Странно предложение, рязка промяна в светогледа ми или дори непохватна прегръдка - не би казала нищо за тях, не и чрез думи. Тя продължава напред. А за мен винаги е било удоволствие да наблюдавам мъничките жестове и реакции на очите й. След което просто да се променя. Казвала ми е, че приятели са я наричали майка. Чудя се дали някой ден няма да страда от това свое качество. Какво ли щеше да бъде, ако не беше такава ? Но не искам да се променя. :)

За да представя накратко историята ни и да продължа, ще използвам модела на приказката. Все пак е вечер. :)
Е, това между нас е малко необичайна приказка. Естествено, в нея тя е принцеса. Важно е принцесата да има усещането за такава, за да бъде историята интересна. И в тази приказка тя не е скучна принцеса. Не е пасивно същество с функция на медал за храброст, което се отдава като подарък на заслужилия смел персонаж. Не е и красавицата, прекарваща дните си в чакане на целувка, която да я събуди и накара да осъзнае собствената си самота и уязвимост. Тя желае усмивка, вместо подвиг. И се нуждае от прегръдка, не от събуждане. А аз в тази приказка не съм герой.

На това място разказвачът се прокашля, за да намекне за следваща монета, още преди да е започнал истинския разказ. Такъв е животът за разказвачите - непрестанно да почват истории и почти никога да не ги довършват. Краят обикновено е хубав, но просто не се произнася, не се случва. Сещам се, че е късно, и си тръгвам.

Късно е... Може би затова разговаряхме вчера. За умората, за съня, за целта, за полета... Казах й, че скоро ще тръгнем по различни пътища. Тя също го знае, но отказа да го приеме. И не бих се радвал, ако беше обратното. Животът и времето образуват течение около нас, което постоянно затръшва врати.
Казах й, че в полет няма истински срещи, защото няма и спирки. Понякога се срещаме при приземяване, но само за да успеем да излетим отново. Скучното обяснение е, че това е съдба. Но е избор. Казах й, че колкото по-дълбоки стават очите ни, толкова по-далеч един от друг ще бъдем.
Тя ми разказа за "синдрома на пещерата" - затваряне на проблемите на мъжа в самия него. Чувал съм го и преди, но не ми е харесвало като метафора. Защото тя не принадлежи на мъжа и не е затваряне, а видим отвор към уязвимостта. В този момент се чудех дали знае, кое е единственото нещо, което не можем да споделим. Помислих да я попитам, но реших, че е неподходящо. Защото то е самотата...

Казах и колко ценно е, че в този момент е до мен. Но не по начина, който е спасение от същата тази самота. Това е различно. С нея се виждаме рядко и не винаги истински. Мигът с нея е ценен, защото няма аналог. Често за мен е голямо удоволствие просто да мълчим заедно. Като цяло обвивам с думи все по-малко от нещата, които мисля. Думите имат свойството да правят нещата по-сложни, отколкото са в действителност. Затова не са нужни понякога. Казвайки че няма аналог, имам предвид начина, по който един човек присъства в мислите ми. Има дни, в които натрапчиво присъства, и други, в които, завладян от емоции или отговорности, не срещам и следа от нея. Но колкото и положителни да са изпитаните емоции, те не я правят по-сива е съзнанието ми, не остава образ от миналото. В нея има нещо, което не става за размяна. Вероятно и вие имате такива хора в обкръжението си. Надявам се да е така. Но всичко си има край. Нещата имат свой митологичен пясъчен часовник и песъчинките от тях изтичат. При падането си те издават звук, мелодия, която се чува само от тези, които се вслушат в нея. Повечето неща в живота ни си тръгват без да кажат "сбогом".

Сега пращам на всички ви усмивка. И в нея няма нищо изкуствено, освен че се образува от две точки и малка дъга. :)
Изгревът не се нуждае от дъга, но с нея винаги е по-красив. Защото е след дъжд. След дълбок сън.

Лека нощ !


Не пропускай да споделиш мнението си !!!
За мен то е от особено значение.
Научи повече тук.
Виж повече...


|

Filed Under: ,
Абонамент за: Публикации (Atom)