Времето ни - това е писмо. Целият ни житейски път, който редим по точки в графика, целият ни обем от мигове, на който животът поставя рамка, е едно просто писмо. Всички ние се чудим какво да напишем в него, към кого да го адресираме, какво да е първото изречение, какво ще е последното, кой ще го получи... И се подготвяме за него, за големия ни разказ. Подготвяме се, като превръщаме всеки наш миг в писмо. В него винаги започваме с името си, което поставяме прилежно. След което разказваме история. История за себе си. Завършваме с поздрави и задължително добавяме нещо, което да изрази идеята "Дано да се срещнем скоро !". Защото така са ни учили. Учили са ни на надежда.
Понякога изпращаме писмата си до някого. Тогава поставяме и неговото име и чакаме отговор. След като го получим,търсим нишка, която да наречем разбиране и отделяме още мигове в нови писма. След това ги пускаме по нишката...
Понякога пишем писмата си без получател. Така прекарваме останалата част от времето си. В тях пишем истинските истории на усилията си, на това, което сме преживели и направили. В тях няма абзаци, дори думите не са пълни и особено важни. Важна е единствено пунктуацията, която слива или разделя думите, изпълва кулминациите и завършва с ясен знак. Тези писма ние свиваме и пъхваме в бутилка, изхвърляме ги в морето и продължаваме. Те са писма на надеждата, че е имало смисъл от миналото. Че времето не е било загубено. Вярваме, че някой ден те ще достигнат до правилното място, вместо да потънат на дъното на океана или да се озоват на красив, но безлюден остров...
Всяко пътуване има своя край. А хората винаги се радват, когато открият писмо в бутилка. Защото вярват, че там е затворен нечий дух.
Не пропускай да споделиш мнението си !!!
За мен то е от особено значение.
Научи повече тук.
Писмо от мен
