Днес ще използвам правото си да говоря и за лични теми на блога си. Не бях го правил отдавна. Но той е най-удобната форма да дам един и същ отговор на многократно зададен ми въпрос от различни хора.
Става дума за значението на статус, който бях пуснал в Skype и Facebook на профилите си:"Понякога осъзнавам, че единствения близък човек, на който не мога да помогна, съм аз самият. Така се чувствам в момента." Първо ще подчертая най-простия отговор на последвалите въпроси - не, не съм изпадвал в депресия. Дори напротив - отдавна съм разбрал колко пъстър е животът и колко много различна радост можем да откриваме в него. Далеч съм от всякакво отчаяние, особено след важното откритие на НЛП. Това тук е просто човешка равносметка. Примесена с малко тъга от резултата.
Причината да го напиша е известното ми разочарование от реакциите на най-близките ми. Тези, за които използвам почти цялата си енергия. И за да не изглежда като скучна житейска история(да, за съжаление - скучна), ще използвам не конкретни примери, а метафори, за да го обясня.
Като цяло животът на всички ни е основан на енергията. Тя ни дава възможност да използваме ефективно талантите и въображението си, да бъдем малко или много създатели на собственото си настояще. В противен случай просто седим и гледаме какво се случва около нас с празен поглед и самосъжаление. Това, което вмества мен в цялата история е, че не се различавам по нищо от всички останали. Понякога съм много уморен и ми е нужна енергия, за да продължа. В тези моменти човек научава дали има около себе си хора, на които може да разчита. В моя случай се оказа, че когато съм близо до ръба, мен няма кой да ме върне обратно. Близките ми не притежават елементарен усет за състоянието ми или просто твърдо вярват, че ще се справя сам. Понякога го усещат, но решават да си спестят усилията.
Тогава бях много уморен. Причината е, че аз не умея да пестя енергията си. Почти през цялото време живея по календара на важните хора до мен и често си задавам въпроса с какво мога да променя трудните им моменти или поне да подобря настроението им с нещо малко, но в точния момент. Понякога успявам, друг път не съвсем, а най-често дори не научавам отговора. Най-много енергия ми струва основният принцип, по който подреждам отношенията си - да внимавам какво казвам и винаги да изпълнявам думата си. Това често ми изиграва лоша шега и ме кара да стигам до крайна умора. Но не то ме притеснява. Проблемът е, че няма възвръщаемост на енергията. Близките ми не съзнават какво ме зарежда, макар да съм го казвал многократно и в прав текст. Резултатът е, че взимам по малко от радостта от действията ми(когато я срещам), от малките неща, в които съм се научил да се взирам и от собственият си вътрешен свят. Но балансът не е възстановен. Понякога съм затрупан от усилията си и когато отворя очи сутрин, виждам пред себе си очакващи погледи. Денят ми минава в прогонване на мислите и концентрация, но така пропускам малките неща, на които иначе се радвам. И когато затворя очите си вечерта, зад тях виждам, че съм сам. Никой около мен няма усета да вижда тези моменти и да ги променя.
Простото нещо, което ме зарежда, е жестът. Той струва повече от всичко. Чрез вниманието, което се влага в него, мога да се възстановя с лекота. Тялото ми не се нуждае особено от сън или почивка, стига да притежавам това. Но истината е, че го срещам твърде рядко. Близките ми продължават да мислят, че могат да ме впечатлят скъпи подаръци или просто не правят нищо(освен благодарности или пожелания, лишени от индивидуалност). А за мен парите почти не са стойност. Отдавна съм се научил да постигам всичко сам и докато съм здрав, мисля, че умея да печеля според поставената си цел. Оттам насетне не ми пука особено...
Свикнал съм да правя тази равносметка около рождения си ден. И сега беше още по красноречиво, поради умората, която ми се натрупа точно тогава. Оказа се, че около мен се пестят елементарни усилия, дори не говоря за това да се вложи малко идея. Жалко. Но все пак мога да благодаря на Георги и Ива, които не спестиха усилия. И тогава, и след това. Оттук насетне за мен не остава друго - казвам си:"Хубаво, нека запазят емоциите в себе си тогава". Често се изумявам, когато не се разбира, че някои неща могат да се направят единствено днес, защото утре може да е късно. Работата, задачите, целите - всички те са процеси, докато мислите не се подреждат и са лишени от график. Може да познавам страшно много хора, но това не носи много на личността ми. Защото хората, на които съм позволил да ме променят, живееят в свои собствени илюзии. На мен ми остава да търся. Но именно това имах предвид, когато казах, че не мога да помогна на себе си. Защото истински приятел не се намира, а се среща случайно. Надявам се да се случи. Защото иначе човек като мен не може да стигне далеч.
Снимка: marinaxxx
Не пропускай да споделиш мнението си по-долу!!!
За мен то е от особено значение.
Научи повече тук.
Малко думи за много неща
