Днес ще дам прост отговор на прост въпрос. И в известна степен ще представя себе си. Въпросът е зададен от Васи, а аз се чувствам длъжен да отговоря. Не само защото въпросът е смислен и често задаван. А защото има известна ирония в това тя да ми го зададе.
За "Отвъд ириса..." мога да говоря дълго. От хаотичността и експериментите до личния свят в него и предимно професионалния му облик днес. Но когато те попитат защо правиш нещо, хората не очакват от теб да им разкажеш дълга и предимно скучна история. Макар това да е истината - колебания и опити, задоволство и объркване, чувства и рационално търсени ползи. Комуникацията ни учи да избягваме обърканите слова, ненужните мисли, емоциите, които само ние можем да разберем. И да подбираме кратки и ясни послания, които другите да откриват и в себе си и да усещат отговора като задоволителен, искрен, обясним. Това ще направя и аз. Но вие имайте едно наум....
Защо има ирония във въпроса на Васи? Поради фактът, че този блог стартира преди 2 години по нейна вина. Тогава блоговете бяха все още доста малко и не съвсем разбираеми, а аз осъзнах магията на този вид дневници чрез наблюденията си върху неотдавна създадения "Васи ли?!" и чудесно поддържания(и до днес!) блог на Нели Огнянова, която тогава ми преподаваше "Медийно право" в Журналистическия факултет на СУ. С Васи се познавахме отскоро, но писанията й ми се сториха чудесна възможност за самоизява, размишления, създаване на онлайн идентичност. Стартирах в няколко основни направления, към които няма да се връщам сега. Но тогава още си мислех, че личността в блога е просто отделен свят, в който можеш да влизаш и излизаш, когато пожелаеш. Без обвързване. Нещо като фрагмент от мъжка мечта. И също толкова несъстоятелно, когато потичаш повечко по линията на времето...
Достатъчно история. Нека да приземя погледа ви върху една дума. Избор. Всички непрестанно избираме - къде да бъдем, с кого, какви дрехи ни подхождат, какво да направим за себе си, какво да направим за другите, кое да кажем гласно, кое да премълчим... Веднъж избрах да пиша и да бъда видим. И го правя на доста места. Писането ме научи къде и с кого да бъда, какво ми подхожда и в известен смисъл - какво да сторя с живота си. И продължавам да го правя днес само защото предимствата са някъде в сърцето и главата ми, а с пречките се сблъскваш, когато вървиш. Ако седиш на едно място, никой не се опитва да те спъва. Но и нямаш причина да се усмихнеш.
Сигурен съм, че ще ми бъдете благодарни за спестяването на обясненията колко хубаво се чувствам след натискането на бутончето "Post", колко мили и странни приятели съм си спечелил с времето, колко точно ми се е извисило егото и как съм си повярвал, че правеното от мен има особен смисъл и изисква посвещение. Все пак в началото обещах отговорът да бъде прост, нали? Ето ви пример за спазено обещание. Ако мислите, че сте ме разбрали - прочетете началото на текста отново.
Снимка: Markus Rodder
За какъв се мислиш с тоя блог?
