Отвъд ириса...

снимка Пламен Ташев

21 февруари. Вечер е. Първите сенки на здрача са се просмукали в пространството, за да отнемат блясъка му. Придават му матов оттенък. Градът живее в кехлибар, който постепенно потъмнява и запазва живота ни за цяла вечност, без да правим нищо, без да се променяме. В града всеки оставя следи...

Вечерта е топла. Но не като обсебващото притискане на прегръдката, а като повей на влажен вятър, който променя посоката си. Желая самота. Самотата на незабележимостта, самотата на търсещия човек, който се наслаждава на безсмислието.Не се оглеждам за отговори, нито дори за собствения си образ. Не отхвърлям и не приемам нищо. Думите не са в мен, те са в нишките по пътя. Езикът е моя мит...

Вървя по "Раковска". Тихо е . Отбиването на колите я преобразява, отваря я за непривично спокойствие. Единственият по-висок глас е на продавачките на цветя. Събиращи, подреждащи, привличащи и търгуващи внимание. Държат във всяка ръка нечий подарък и една усмивка...

Вечерта е жива. Ние сме кръвта й. Кръв, която се смесва из многобройните клапи на това огромно сърце. Те се отварят пред силата на смеха и се заключват пред умората в очите. Пулсът на вечерта е дълбок като вдишване и подканящо интензивен. Живот като на филм... Кадър с нас до кадър на другите. Едно цяло, но винаги осъзнавано във фрагменти.

Завивам по 'Солунска". Тя винаги ме е обграждала със спомени. Една от улиците, на които можеш да срещнеш всичко. Да пресечеш жизнеността на този град. Нейният дъх е винаги леко сладникав. Усещам натрапчиво доловимия мирис на парфюм. "Това не е просто мирис, а част от магия" - беше ми казала същата жена, която сега стоеше на входа пред мен. Всички продаваме усещания и може би затова не остава нищо в нас... Тя пуши. Ние също го правим. От общо наргиле с един вкус, с обща цел и поделено спокойствие, разпалвано от един и същи въглен...

Пред мен е изложена цялата култура на днешната цивилизация - сергии със стара литература до сергии с бельо, пиратско разпространение и технологични магазини, бърза храна и опашка пред безистена за цигари. Виждам мир в очите на влюбена двойка, които се целуват. И в очите на слепец, който пее нещо тъжно с дрезгав глас. Вероятно ме усеща много по-осезателно, отколкото аз него. Защото не му е нужна светлина. Защото не е нужно да рисува, за да разбере.

Край мен нощта се пробужда и кехлибарът се превръща в камък. Светлината се нуждае от почивка, за да бъде светлина. Желая да я подслоня, но тя е безплътно притежание. Остава ми единствено вечерния въздух и гласа на Фил Колинс в главата ми: " I can feel it coming in the air tonight..."


Не пропускай да споделиш мнението си !!!
За мен то е от особено значение.
Научи повече тук.