Отвъд ириса...

Чакаше.
Беше сам. Беше ничии. И не искаше да бъде “обичайният”. Не знаеше какво е последователност, нямаше усещане за място, не го беше грижа и за времето(нали то беше просто успокояващата процедура под тялото му!). Е, все пак имаше и таланти - можеше да види всички гами на бялото и мрака. Единствената причина да ненавижда живота на другите, беше нежеланието му някой ден да съзре и себе си в нечий портрет. Пък и не се усмихваше често. Беше художник. А художникът рисува портрета си сам. Със замах.

Чакаше.
Жена. Беше сигурен, че ще дойде. Тя е далеч, но щеше да дойде. Не бе нито обещание, нито предчувствие. Просто тук се затваряше нейният кръг. Или започваше ?! Знаеше малко за нея, въпреки че я усещаше ясно. Имаше спомен и сянка. Но тя щеше да е различна...

Чакаше.
С широко отворени врати на въображението. Зад тях беше подредил прекрасно аранжирано антре с разширяващи се стени, готово да обгърне всички приумици. В антрето безспирно се раждаха идеите по посрещането – от музиката с отчетливи акорди до леките стъпки на идващия дъжд. Когато тя дойде, щеше да вали...

Чакаше.
Обграден от безброй стени от плътен мрак, гравирани единствено от дъха му и резките, меки движения. Сякаш изскачаха над повърхността на океан и за миг отразяваха лунния блясък. След това отново потъваха в скучните физични мрежи от гравитационни закони. А дъхът оставяше призрачни белези в пространството. Като пресилен ефект на широко усмихнат фокусник... Стените отстъпиха още крачка назад.

Премести погледа си. Движението наруши фокуса на мислите му. Очите му просветнаха за около двадесетсантиметрова вълна от време. Като светкавицата на фотограф, пленяващ силуети в мрака. Тези очи бяха Ориентир, но в никакъв случай не светеха като Пътеводна звезда. Бяха всмукващо магнетични и тъмни. Вълната докосна връхчетата на пръстите му и отлетя.

Чакаше.
В мислите му се въртеше кълбо. По-точно то се подхлъзваше от течението на мислите му. Някой би казал, че има нещо важно, което му се изплъзва. Но подобно тълкувание бе твърде буквално и наивно. Кълбото беше на мястото си и всичко останало е само глуповато взиране. То се миеше в мислите му и им придаваше необикновен вкус. Една твърде изтънчена подправка дори и за Изтока. Режещо остра и проникваща. Като дълга целувка с ухапване за завършек. И несравнимият вкус на кръвта.

Чакаше.
Беше чувал много разкази за срещите от Самотата. Тя го обгръщаше в обятията си и му шепнеше тихо красиви думи. Но шепотът й беше сух и остър. С това произношение не вдъхваше много доверие, че е на “ти” със срещите. По-скоро познаваше безкрая на всяка раздяла. Тя беше просто неговата самота, която обичаше като сестра...

Беше изживявал Срещата безброй пъти. Сега, каквото и да се случеше,то щеше да е усещане за “déjà vu”. В него пулсираше споменът за обсебващата й сила. Тя беше жена, която пленява съзнанието някъде в косите си и го оплита с всяко свое движение. Мрежата й се извиваше пред погледа и отвличаше очите в своя свят. Знаеше,че ще я пожелае като всеки друг. И щеше да го направи. Ще я притисне в стените на въображението си, ще разкъса преградите и ще проникне в нея. Рязко и властно. Без думи, без капка романтика. А ромонът на дъжда щеше да отмие въздишката...

Виждаше цялото й тяло като лице. Лице с меки и метафорични черти, което беше лишено от легенда за миналото си. То просто украсяваше картината на настоящето. Всъщност, винаги се превръщаше в негов основен елемент. Правеше го желано, топло и близко. А кожата никога не забравяше подобно усещане. Миналото е настояще...

Гърдите й бяха очите на това лице – хипнотично изразителни, с всяко свое трепване те отваряха проход към мислите и емоциите й. Проход на човешкото в нея. В дъното му бе опъната една единствена струна. Тънка и невъзмутима в своето единение. Знаеше, че трябва да я докосне нежно, но с пръстите на китарист, чиито връхчета са загрубели от честото прокарване по режещите нишки. Тази струна беше много по-различна от тях – сама създаваше своята хармония и съзвучие. В нея беше вграден духът на жена, което правеше звука й непредсказуем. Докосването й щеше да бъде като удар по оковите на огромно зарче. Освобождението е жребий, в който дори можеш да попаднеш под една от стените...

Чакаше.
А желанията разкъсваха мислите му. Отскубваха отделни думи и използваха ярки цветове. Червено. Искаше да я целуне. Искаше да целуне устните й. Там долу... Устните са най-чувствителната част от всяко лице. Възбудата му пречеше да се задълбочи. Целувката щеше да е почти неусетна, нефизическа. Тя трябваше да отнеме невинността й. Щеше да доближи устните си и да се усмихне. След това да докосне нейните. Знаеше, че контактът щеше да обърне всичко. Имаше път единствено напред, в разтварящата се близост. Стените щяха да се разбият една в друга. Въображението щеше да е духът на прашна купчина руини... Целувката разтваря устните... Времето забави течението си и вълните го потопиха в своя унес. Антрето му посрещна хаоса. Последен гост... Леко изви езика си и го насочи в нова посока...Декорацията в антрето разбра нелепата си позиция. Чашите за вино се удариха леко и полетяха към пода...Пръстите му нарушиха своята скованост и се насочиха плавно към нея... Свещите примигнаха от липсата на кислород... Пое си леко дъх. Притискането ставаше всмукващо. Знаеше, че може да причини болка... Краката на празничната маса загубиха опора и се плъзнаха встрани. Всички пособия на изискаността полетяха в безредие... Пръстите му кацнаха върху кожата й. Тя беше ранима и усещаше влудяващо допира им. Оставяха режеща следа, обгръщана от синкав пламък. Болка на духа. Удовлетворяваща... Чашите се разбиха в пода и виното се пръсва на малки червени капчици. Жива карта на жаждата... Пръстите му потъват в косите й...Последователно свещите угасват... Устните се отделиха без звук, освобождавайки извиращата енергия в един единствен стон. Тялото й трепери. Свива се... Прахта се издигаше като плътен воал над руините...Косите се плъзват между пръстите. Помнеше усмивката й...
Заваля мек и топък дъжд.

Чакаше.
В ръката си подхвърляше изящно оформена ябълка. Пурпурно червена. Усмихна се. Приближи устните си. Отхапа.

Снимка: ilsebatten