Днес ще напиша нещо, което е адски важно и което пожелавам на всеки от вас да изпита. То е и подарък, и пожелание за утрешния ден... В буквален и преносен смисъл...
Ерих Фром (1900-1980) е един от най-големите мислители на XX век в областта на психологията, философията и социалните науки. Опирайки се на идеите на психоанализата, екзистенциализма и марксизма, той се стреми да разреши основните противоречия на човешкото съществуване.
Именно любовта към човека е темата, която се намира в центъра на социално-философската концепция на Фром. Тази концепция той развива в своята книга “Изкуството да обичаш”(1956), която в продължение на много години е бестселър и е преведена на 25 езика.
Тази книга цели да покаже, че любовта не е чувство, което човек лесно може да си позволи, независимо от степента на зрялост, която е достигнал. Че опитите му да обича са обречени на провал, ако не се опита най-дейно да развие своята цялостна личност, за да достигне съзидателна насоченост. Удовлетворение в личната любов не може да бъде достигнато без способността да обичаш ближния си, без смелост, вяра и дисциплина.
Поради тази причина Фром съвсем основателно поставя въпроса “Изкуство ли е любовта?”. И отговорът му е положителен, въпреки мнението на повечето хора, че няма какво повече да научат за любовта. Според Фром тази странна нагласа се дължи на няколко предпоставки, които поотделно или в съчетание я поддържат:
1.) Повечето хора виждат проблема за любовта преди всичко като това да бъдат обичани, а не да обичат и да са способни на любов. Главният въпрос за тях е как да получат любов и как да станат привлекателни за околните, смятайки, че това може да се постигне чрез грижи за външния вид, добри обноски, вежливост, богатство, власт и т.н
2.) Смята се, че проблемът относно любовта е проблем на обекта, а не проблем на способността. Повечето хора мислят, че да обичаш е лесно, но че е трудно да намериш подходящия обект, когото да обичаш и който да те обича. В съвременното общество “любовта” е сделка, чувството за влюбване се развива обичайно само по отношение на такива човешки качества (популярни и търсени на пазара за личности), които са в обхвата на собствените възможности за размяна.
3.) Първоначалното преживяване за “влюбване” се смесва с постоянното състояние да бъдеш влюбен, с “пребъдването” в любовта. Но уви, първоначалната еуфория и върховно щастие, предизвикани от срутването на преградите и внезапната близост между двама чужди един на друг души, скоро отстъпват място на разочарованията и взаимното отегчение, които настъпват в процеса на взаимно опознаване. Но в началото те не знаят всичко това и приемат своята “лудост” един по друг като доказателство за силата на своята любов, докато всъщност това доказва единствено степента на дотогавашната им самота.
“Надали има някоя друга дейност, някое друго начинание, което да започва с такива огромни надежди и очаквания, ала при все това да се проваля толкова често като любовта”- казва той. И има само един адекватен начин за преодоляване провала на любовта – да се изследват причините за този провал и да се изясни значението на любовта. Първата стъпка за това е да осъзнаем, че любовта е изкуство – ако искаме да се научим да обичаме, трябва да действаме по същия начин, както ако желаем да усвоим всяко друго изкуство, например музиката, живописта, дърводелството, медицината. Това се постига чрез овладяването на теорията и усъвършенстването на практиката – а усъвършенстването трябва да бъде висш приоритет и нищо в света да не се поставя над изкуството. Може би именно това е отговорът на въпроса защо, въпреки множеството провали, малцина се опитват да усвоят изкуство да обичат – защото, въпреки дълбоко вкоренения копнеж за любов, почти всичко останало се смята за по-важно от любовта – успехът, престижът, парите, властта. Почти цялата енергия използваме, за да научим как да постигаме тези цели, и почти никаква – да изучим изкуството на обичането.
Човекът - през всички епохи и във всички култури - се изправя пред решаването на един и същи въпрос: как да преодолее отделеността, как да достигне единение, как да трансцендира своя собствен индивидуален живот и да намери хармония. Въпросът е все същият за първобитния пещерен човек, за бродещия със стадата си номад, за египетския селянин, за финикийския търговец, за римския войник, за съвременния чиновник ... На въпроса може да се отговори чрез анимизъм, чрез човешки жертвоприношения или военни завоевания, чрез отдаване на лукса, чрез аскетично себеотрицание, чрез всепоглъщащ труд, чрез художествено творчество, чрез любов към Бога и чрез любов към Човека.
Един от пътищата за постигането на тези цел представляват всевъзможните оргиастични състояния. Те могат да имат формата на самопредизвикан транс, понякога с помощта на опиати. Доколкото пък тези ритуали се извършват колективно, добавя се и чувството за сливане с групата, което прави това решение още по-действено. Тясно свързано, а много често и съчетано с това оргиастично решение, е сексуалното преживяване. Оргазмът може да породи състояние, близко до транса или до въздействието на определени наркотици. Обреди на колективни сексуални оргии са били част от множество първобитни ритуали. Както изглежда, след оргиастичното преживяване човек може известно време да живее без твърде много да страда от своята отделеност. Но постепенно напрежението от безпокойството се засилва и отново бива притъпено чрез повторното извършване на ритуала.Формите, които индивидът избира в една неоргиастична култура, са алкохолизъм и наркотично пристрастяване.
Друг път за достигане на единение е творческата активност, все едно дали е на художника или на занаятчията. Във всеки вид творческа дейност, творецът се съединява със своя материал, който представлява светът извън него. Това обаче важи само за съзидателната дейност – работата, при която аз планирам, произвеждам, виждам плодовете на своя труд. Уви, единението, достигнато в творческата дейност, не е междуличностно; единението, достигано при оргиастично сливане, е мимолетно; единението, постигнато чрез конформизъм, е само псевдо-единение. Затова те са само частични отговори на проблема за съществуването. Пълният отговор е достигането на междуличностно единение, сливане с друго човешко същество в любовта.
Ето как Фром я определя : “Това желание за междуличностно сливане е най-могъщият стремеж у човека. Това е изконната страст, силата, която споява човешкия род, клана, семейството, обществото. Провалът тя да бъде достигната води до лудост или унищожение – твоето собствено или на други човешки същества. Без любов човечеството не би могло да съществува нито ден.”
"Дали под любов разбираме зрелия отговор на проблема за съществуването, или говорим за онези незрели форми на любов, които могат да бъдат наречени симбиотично единение?” - пита той. Симбиотичното единение има своя биологичен образец във връзката между бременната майка и зародиша. Те са две същества, образуващи едно цяло. При психическото симбиотично единение двете тела са независими, но психологически между тях е налице същият вид връзка.
За разлика от симбиотичното единение зрялата любов е единение при условието на запазване целостта на личността, на индивидуалността. Любовта е действена сила в човека, сила, която срутва преградите между хората, съединява ги един с друг, любовта кара човека да превъзмогне чувството си на изолираност и отделеност, позволявайки му да бъде самият той, да съхрани своята цялостност. При любовта е налице парадоксът, че две същества стават едно цяло, обаче си остават две. Любовта е дейност, а не пасивен афект; тя е “участвам”, не “хлътвам”. Най-общо казано, действеният характер на любовта може да бъде изразен с твърдението, че да обичаш, означава преди всичко даване, а не получаване.
Какво е даване? Макар че отговорът на този въпрос изглежда прост, той е пълен с двусмислици и затруднения. Най-широко разпространената заблуда е онази, която приема, че да даваш означава, “да се откажеш от” нещо, да се лишиш от нещо, да го пожертваш.
Даването е висшият израз на сила. “Чрез самия акт на даването, аз преживявам своята сила, своето богаство, своята власт. Това преживяване на нарастнала жизненост и могъщество ме изпълва с радост. Аз се чувствам преизпълнен, щедър, жив, значи – щастлив.” Даването радва повече отколкото получаването не защото е лишаване, а защото актът на даването изразява твоята истинска жизненост.
Какво дава един човек на друг човек? Той дава самия себе си, най-ценното, което има - своя живот. Това не означава непременно, че жертва живота си за другия, а че го дарява с жизнената си енергия, той му дава от своите радост, интерес, разбиране, знания, чувство за хумор, тъга – всички изрази и прояви на онова, което го прави жив. Така давайки от своя живот, човек обогатява другия, засилва неговата жизнеспособност чрез усилването на своята. Да даваш означава да подтикнеш и другия да го прави и тогава двамата споделяте радостта от онова, което сте създали. В акта на даването нещо се ражда и двамата участници са благодарни заради сътвореното от тях.
Освен чрез елемента на даването, действеността на любовта се проявява и чрез това, че тя винаги предпоставя някои основни съставки, общи за всички нейни форми. Те са следните: грижовност, отговорност, уважение, знание.
Човек обича онова, за което се грижи, и се грижи за онова, което обича. Грижовността и загрижеността предполагат още една черта на любовта – отговорността. Но отговорността в нейния истински смисъл е напълно доброволен акт; това е моят отклик на изразените или неизразени потребности на друго човешко същество.При любовта между възрастни отговорността се простира главно върху психичните потребности на другия човек.Отговорността лесно би могла да се изроди в господство и притежателство, ако я нямаше третата съставка на любовта – уважението. Уважение означава загриженост другият да израства и се развива такъв, какъвто е. Оттук уважение означава отсъствие на експлоатация. Аз искам любимият човек да израства и да се развива заради самия себе си, а не така, че да ми угоди. Ако го обичам, аз се чувствам едно цяло с него или с нея, но с него такъв, какъвто е, а не такъв, от какъвто имам нужда, като обект за мое ползване. Уважението е възможно само ако аз съм достигнал независимост; ако мога да стана и да вървя самостоятелно.
Нужное да познаваш другия човек и самия себе си обективно, за да можеш да съзреш неговата реалност или по-скоро да превъзмогнеш илюзиите – ирационално изкривената си представа за него. Само ако познавам едно човешко същество обективно, мога да го позная в съкровената му същност, в акта на любовта...
Не пропускай да споделиш мнението си !!!
За мен то е от особено значение.
Научи повече тук.
