Отвъд ириса...

Вече хиляди години жената е определяна от патриархалното общество като sexus sequior, една от любимите теми в древността е била, дали тя изобщо е човек: ”mulier est hominis confusio”(”Жената е сбъркан човек”). Апогеят е през декадентския 19-ти век, когато Шопенхауер и Ницше се надпреварват да оригиналничат на тази тема, а естетиката на Оскар Уайлд обгражда с ореола на прекрасното именно образа на мъжа. Умът на мъжа трябва да бъде затъмнен от любовта, за да нарече ”хубав” този нестроен, тесноплещ, широкобедрен и късокрак пол-смята Шопенхауер, а Ницше обобщава: ”Мъжът трябва да се възпитава за война, а жената-за отмора на воина; всичко друго е глупост.”. Затова психоанализата звучи толкова революционно това е първото учение, след епикурейството и ранното християнство, което успява да наложи в социалната реалност фигурата на жената като пълноправно същество. Не случайно Фройд е сравняван с Айнщайн- неговата теория променя коренно традиционната представа за сексуалността. Това естествено не решава всички проблеми, но поне намалява мистиката в отношенията между мъжа и жената и ”женска психология” вече не е ”понятие с нулев обем”. И все пак Зигмунд Фройд е до голяма степен повлиян от своето време- края на размирния деветнайсети век. Затова авторитетното мнение на Ото Вайнингер (приобщаван често към Ницше и Шопенхауер), изказано в ”Пол и характер”, звучи смътно познато: ”Жената се проявява напълно само в половия живот, в сферата на половия акт и размножаването, тоест в отношенията й към мъжа и детето”. Лекцията ”Женската природа”, включена впоследствие във ”Въведение в психоанализата” започва със ”загадката на жената” - единственото, което Фройд смята за сигурно, е общоприетото съдържание на понятията ”мъжко” (активно) и ”женско4 (пасивно). На тази база психоанализата гради учението си за сексуалността- потискането на агресивността при жената, природно зададено и наложено й от обществото, води до формиране на силни мазохистични импулси, които придават еротичен характер на насочените навътре деструктивни тенденции. За по-късните особености на жената според Фройд са определящи телесните различия, особено формирането на гениталиите, а това предпоставя цялото нагонно развитие. На пръв поглед малкото момиче не е особено агресивно и самолюбиво, има по-голяма нужда от нежност, но е и по-несамостоятелно. За психоанализата е от особена важност фактът, че то по-бързо се научава да контролира отделителните си функции- доказателство за склонността му към компромиси и покорство. Изобщо прави впечатление, че едно момиче е по-будно и създава по-силни обектни катексиси от момчетата на своята възраст. Интересно е и сравнението в контекста на сексуалното развитие по фази- така, както ги формулира Фройд.Оказва се , че през садистично-аналната фаза агресивните импулси на малкото момиче са твърде силни и разнообразни. С настъпването на фалическата фаза нещата не се променят- както момчетата извличат удоволствие от пениса, така и при момичетата водещата ерогенна зона е клиторът. Според фройдизма усещанията при двата пола са идентични: ”Принудени сме да признаем, че малкото момиче е един малък мъж”. Ето как психоанализата обяснява тези явления: ”За момчето първият любовен обект е майката, тя остава такъв и при формирането на едиповия комплекс, всъщност - през целия му живот. За момичето майката (и сливащите се с нея фигури на дойката или бавачката) също трябва да е първият обект, тъй като първите обектни катексиси се създават при задоволяването на основните жизнени потребности, а условията на отглеждането са еднакви при двата пола. В едиповата ситуация обаче бащата става любовен обект на момичето и ние очакваме, че при нормално развитие то ще намери пътя от бащата към окончателния обектен избор. Тъй че с времето момичето трябва да промени ерогенната си зона и обекта, докато момчето запазва и двете.” Това води до убеждението, че разбирането на жената е обвързано с фазата на доедипова привързаност към майката.Тя продължава и през трите периода на детската сексуалност, като намира израз в изцяло амбивалентни желания- нежни и агресивни (последните се проявяват обикновено след като са се трансформирали в страхови неврози). Като правило обаче откъсването от майката се извършва под знака на враждебността, привързаността към нея завършва с омраза. Основният упрек към майката е липсата на пенис- едно анатомично различие, заради което момичетата се чувстват дотолкова ощетени, че се говори за ”завист към пениса”, която спада към кастрационния комплекс. В ”Психология на сексуалността” Зигмунд Фройд пише следното: ”В ранната фаза момичетата често не скриват своята завист и произтичащата от нея враждебност към облагодетелствания брат: те се опитват да уринират прави, за да защитят мнимото си равноправие...Едва по-късно либидото на малкото момиче се е насочило към бащата и тогава вместо пенис, то е пожелало да има дете.” Откриването на кастрацията е повратен момент в развитието на всяко момиче, от него тръгват най-общо три насоки на развитие: потискане на сексуалността или невроза; промяна на характера в смисъл на комплекс за мъжественост и нормална женственост. В този смисъл женското развитие си остава изложено на смущаващото влияние на остатъчните явления от периода на мъжествеността, регресиите към фиксациите от доедиповите фази са много чести, така че при някои жени е характерна многократната смяна на периоди, през които мъжкото или женското начала взема връх. Следователно има само едно либидо, служещо и на женската, и на мъжката полово функция, но прави впечатление, че при жената то търпи по-голямо насилие и природата се съобразява по-малко с неговите нужди, отколкото при мъжкия пол. Тоест на жената се приписва нарцисизъм в по-голяма степен, което повлиявана нейния обектен избор, така че потребността й да бъде обичана е по-силна от потребността й да обича. Освен това Фройд оправдава физическата суетност на жената със завистта към пениса, която я кара да надценява външността си като обезщетение за първоначалната сексуална малоценност. Това подтиква психоаналитичната теория да заключи, че в психологически смисъл жената е кастриран, следователно непълноценен мъж, а това обяснява наложените й от векове разнообразни табута и унижения. След невероятната изчерпателност на Фройд Карл Густав Юнг поставя психологията в един много широк културологичен контекст. Неговите идеи за цялостната личност изключват всякакви точни научни конкретизации, напротив- Юнг представя мъжкото и женското начало като стихийни и ирационални сили. Най-общо анимата съответства на майчиния Ерос, а анимусът отговаря на бащиния Логос. Симптоматично е, че разработката за сизигията на анимата и анимуса в ”Еон” започва с образа на майката- той е едновременно и факторът, който създава проекции (мита за ”предачката” или Майа), фундаменталната проекция на нашето психично. Така при сина проециращият фактор е идентичен с имагото на майката, поради което то се смята за истинската майка- забулваща, обгръщаща и поглъщаща; затваряща индивида в състояние на неописуемо блаженство. ”Този проециращ фактор е анимата или несъзнаваното, което тя представя. Тя се явява персонифицирана в сънищата, виденията и фантазиите, показвайки, че факторът, който лежи в основата й, притежава всички видими качества на женско същество. Тя не е изобретение на съзнанието, а спонтанен продукт на несъзнаваното; също така тя не е ерзацфигура на майката, а, както по всичко личи, нуминозните характеристики, които правят имагото на майката толкова въздействащо и опасно, произлизат от колективния архетип на анимата, възраждащ се с всяка мъжка рожба.” Анимата е архетип, проявяващ се при мъжа, а нейният еквивалент при жената е анимусът, защото първият носител на формиращия проекции фактор при дъщерята е бащата. Анимус означава разум, дух, тоест става дума за априорни допускания с претенции за абсолютна истина, за съвкупност от усвоени мнения. Образът на бащата изразява обаче не само ретроградни мнения, но също общо философски и религиозни представи и нагласи. По този начин анимусът е посредник между съзнанието и несъзнаваното, а и персонификация на несъзнаваното. Както анимата чрез интеграцията става Ерос на съзнанието, така и анимусът става негов Логос; както анимата дава връзка и опора на мъжкото съзнание, така и анимусът дава на женското съзнание разсъдливост, аналитичност и познание. По принцип въздействието на анимата и на анимата върху Аз-а е еднакво- то почти не може да бъде елиминирано по две причини. Първата е, че това въздействие е много силно и изпълва личността с непоклатимо чувство за правота, а втората- че причината му е проецирана и изглежда до голяма степен вкоренена в обектите и обективните отношения поради силното сугестивно въздействие на архетипа. И в положителен, и в отрицателен аспект връзката анима - анимус е емоционална, тоест колективна, а афектите принизяват нивото й и я доближават до общото равнище на инстинктите, където вече няма нищо индивидуално. Фигурите на анимата и на анимуса изразяват автономията на колективното несъзнавано, те персонифицират неговите съдържания и ако бъдат взети обратно от проекцията, могат да се интегрират в съзнанието. В този смисъл те са функции, предаващи съдържания от колективното несъзнавано на съзнанието. Тоест до съзнанието могат да достигнат мощните въздействия на тяхната сизигия, но анимата и анимусът са трансцендиращи съзнанието фактори, недостъпни поради своята митологична същност за възприятията и волята. Алфред Адлер връща темата за женския пол в сферите на реалността, в ”Човекознание” той представя цялата ни цивилизация в културно-исторически план. В главата ”Отношението между половете” Адлер обяснява проблема за социалния статус на жената, както и особеностите при развитието на нейната психология. Съществуват достатъчно доказателства, че в началото водещ е бил принципът на матриархата- време, през което жената е играела водеща роля. Преходът към патриархат е предшестван от борба, която показва, че мъжът не е притежавал изначално привилегиите, които днес дефинира като дадени му от природата, а се е борил за тях . ”Поради развитието на културата по посока на властта и най-вече поради усилията на известни лица и слоеве, които са искали да си осигурят привилегии, разделението на труда е отклонено в особени релси и е останало там и до днес... Победата на мъжа означавала същевременно поробване на жената и отделните етапи в процеса на възникване на законодателството представляват красноречиво доказателство за това поробване.” Популярността на този модел е във възпитанието, което всеки получава в детството- не случайно именно бащата се изправя като символ на властта И ако стремежът към значимост на едно момче е достигнал определена степен, то ще предпочете да поеме по този път, който според него гарантира мъжествеността чрез привилегиите, наблюдавани навсякъде. Така от създадените вече отношения на власт израства една ”мъжка добродетел”, която сама дава достатъчно доказателства за своя произход. Междувременно някои черти на характера се категоризират като ”мъжки”, а други- като ”женски”, без тези квалификации да се градят на някаква сериозна база. Щом едно момче порасне, значимостта на неговата мъжественост му се натрапва почти като дълг- неговото честолюбие, стремежът му към власт и превъзходство се обвързват, дори отъждествяват със задължението да бъде мъжествен. Затова не би трябвало да изглежда странно, че и при момичетата се открива често мъжкия идеал като ръководна линия: или като неосъществим копнеж, или като мярка за оценка на собствените постъпки, или като форма на изява и поведение. За да оправдае господстващото си положение, пише Адлер, мъжът често привежда аргумента, че жената е непълноценно същество. Още от раждането момичето е убеждавано систематично в този предразсъдък, способен единствено да разклати вярата в собствената му стойност и да погребе надеждата му, че някога ще постигне нещо важно и добро. При тези обстоятелства то губи всякаква смелост и желание да действа и накрая става наистина неспособно да се справи с житейските задачи. Показателно е, че при различни тестове момичета от семейства, където майката има професия, показват доста високи резултати. По този начин господството на мъжа нанася тежки травми в душевното развитие на жената и резултатът е почти всеобща неудовлетвореност, а тя от своя страна води до силно чувство за малоценност. Накрая се стига до отхвърляне на налаганата женска роля и в тази борба Адлер различава три типа жени. Първият тип момичета са много енергични и честолюбиви, те предпочитат типично ”мъжки” занимания, в които се опитват по всякакъв начин да надминат самите мъже, затова се бранят от любовта и брака. Към втория тип жени спадат тези, които живеят в резигнация и показват невероятна приспособимост, послушание и смирение. Те се вграждат привидно навсякъде, но показват такава несръчност и ограниченост, че нямат никакъв напредък и ”стават подозрителни” или произвеждат невротични симптоми, с което дават израз на слабостта си и на потребността да се съобразяват с тях. Третият тип се характеризира с това, че не отхвърля ролята си, но живее с мъчителното съзнание за собствената непълноценност. Усещането си за слабост тези жени показват толкова ясно, като че ли търсят опора в своето признание. Нещо повече- тези три типа пренасят проблемите си в рамките на семейството си и предават страховете и предразсъдъците си на собствените си деца: едните са прекалена агресивни и тиранични, а другите- неоправдано скептични и неуверени. С това кръгът се затваря и резултатът е огромно напрежение между половете, а единственият изход, който Адлер предлага е романтичната визия за другарството. По-задълбочено и реалистично е пост психоаналитичното представяне на тези проблеми от Ерих Фром в книгата му ”Да имаш или да бъдеш” . В това съчинение той определя като водещо в нашата култура желанието за притежаване и в контекста на темата за женската психология- ”в патриархалното общество и най-жалкият бедняк от мъжки пол се преживява като собственик по отношение на жена си, на децата си, на домашните животни и добитъка, чувствайки се пълновластен господар”. Затова Ерих Фром смята освобождаването на жените от патриархалния гнет за основен фактор за хуманизиране на обществото. Господството на мъжкия пол е започнало преди около шест хиляди години и тази победа се установява въз основата на икономическата власт на мъжете и построената от тях военна машина. Ерих Фром развива идеята, че поробването на едната половина от човешкия род е нанесло и продължава да нанася огромна вреда и на двата пола. И днес над отношенията между мъжете и жените, дори и сред онези, които съзнателно протестират срещу мъжкото господство, тегне проклятието на неравнопоставеността между половете, което при мъжете се проявява в чувство на превъзходство, а при жените- в чувство за малоценност. Фром критикува убеждението на Фройд, че мъжкото превъзходство е изначално и че чувството за непълноценност у жената е свързано изцяло с липсата на пенис. Това, с което се сблъскваме в крайна сметка, са симптоми на междуполова война, а не биологични и анатомични различия. Изобщо отношението към жените напомня доста на расизма: те се категоризират като прекалено емоционални, наивни,безотговорни, очарователни, но лишени от чувство за реалност, следователно- неспособни да вземат самостоятелно решения. Единственият изход според Ерих Фром е движението за освобождение на жените да успее да идентифицира ролята и функциите си на символ на ”антисилата”, едва тогава жените ще придобият решаващо влияние в борбата за новото общество. И все пак в ”Изкуството да обичаш” Фром отчита отрицателните тенденции във феминистичните идеи: ”Такава е цената на равенството: жените са равни, понеже вече не са различни...Изчезва противоположността на двата пола, а заедно с това и еротичната любов, основана на тази противоположност. Мъжете и жените стават еднакви, а не равноправни хора от два различни пола.” Съвременното общество проповядва именно този идеал- на неиндивидуализираното равенство, понеже се нуждае от една обща маса, която да функционира плавно и без напрежение, тази система изисква всички да изпълняват едни и същи команди, всеки да е убеден, че действа по свое желание. Както масовото производство налага стандартизация на стоките, така и общественият процес предполага стандартизиране на човека, което се нарича ”равенство”- големия проблем на Новото време. Не може да завърша темата за женската психология и нейната интерпретация в сферата на психоанализата, без да включа и мнението на една жена- Карен Хорни. Базата на нейната теория е много близка до класическия фройдизъм, но в ”Женска психология” тя засяга един изключително важен аспект, който дотогава не е бил разглеждан: разликата в ролите, които мъжът и жената имат във възпроизводството на потомството. От гледна точка на социалната борба майчинството се разглежда като пречка, но съвсем не е било така във времената, когато човекът се е намирал по-близо до природата. Нещо повече, на завистта към пениса се приписва биологичен, а не социален произход, традиционно се твърди, че чувството за социално неравенство се проявява при жената именно като рационализация на тази завист. Всъщност, от чисто биологична гледна точка майчинството е неоспоримо физиологично предимство, което обикновено не се взима предвид. Приносът на мъжа в репродукцията е несравнимо по-малък от този на жената и действително се оказва, че мъжете също изпитват завист-към акта на раждането и тя се компенсира от мощни творчески импулси. В този смисъл Карен Хорни набляга на това, че представите за анатомичната ощетеност при жените могат да съществуват само от гледна точка на предгениталното равнище на развитие. От позициите на зрялата сексуалност жената съвсем не е непълноценна, а е различна. И така, психоанализата разкрива целия набор от предразсъдъци спрямо женската природа, както и невротичните състояния у жената вследствие тези предразсъдъци. Не само това- психоанализата показва, колко здраво са вградени те в нашата култура и какъв мощен механизъм за ”развитие” представляват. Но тъй като у жената има голяма доза ирационалност, искам да завърша с един цитат от Бердяев, в който има много надежда: ”Жената сякаш сама се отказва да бъде прекрасна, да предизвиква възхищение, да бъде обект на любовта, тя изгубва обаянието си, загрубява, става подвластна на вулгарността... Желанието да прилича на мъж представлява едно лъжливо усещане на жената, че е личност... Жената като полярна противоположност на мъжа има свое индивидуално призвание, свое високо предназначение... Предназначението на жената е конкретно да въплъти в света Вечната Женственост, тоест една от страните на божествената природа, като по такъв начин поведе света към любовна хармония, към красотата и свободата...Жената е призвана да бъде произведение на изкуството, пример за Божественото творчество, сила, която вдъхновява творчеството на мъжа. Да си Данте - това е високо призвание, но не по-малко е призванието да се Беатриче”.

Използвана литература:
Зигмунд Фройд, "Въведение в психоанализата”;
Зигмунд Фройд, "Психология на сексуалността";
Карл Густав Юнг, "Еон";
Алфер Адлер, "Човекознание";
Ерих Фром, "Да имаш или да бъдеш";
Карен Хорни, "Женска психология".