Скоро случайно привлекоха вниманието ми стиховете на Салваторе Квазимодо и реших да ги прочета. За кой ли път ми направи впечатление следното. Ето приблизителния превод на едно от харесалите ми стихотворения:
Без спомен за смъртта
Дървета и реки
набъбват с пролетта.
Но аз, потънал в теб, любима,
не чувам днес дълбокия й глас.
Без спомен за смъртта,
с тела съединени,
гърмът на второто пришествие
ще ни събуди юноши.
Тук никой не дочува
диханието тихо на кръвта ни !
Превърнала се в клон,
на твойта гръд сега цъфти
ръката ми.
С води, дървета и скали,
при полъха на въздуха,
днес цялата природа ражда.
А това е краят на едно от последните му стихотворения:
...
и аз отново заминавах,
скрил себе си в нощта, от страх,
че утрото не ще ме пусне...
Та за този неприятен феномен ставаше въпрос. Винаги се получава малко тъжно...
Това исках да кажа. Който разбрал- разбрал.
Не пропускай да споделиш мнението си !!!
За мен то е от особено значение.
Научи повече тук.
Творец
