Тези дни имах възможността да изпитам нещо, което отдавна не бях доближавал. А именно спокойствието. Спокойствието да не се вълнуваш особено от нищо, да се чувстваш съвсем свободна и значима част от течението на живота, без да те е грижа дали пред теб ще изникне голям речен камък... Замислих се каква е разликата между това усещане и апатията, дали мога да ги различа ... Ако апатията е отказ, който те изключва от дейността на характерната ти социална среда и те вглъбява в собствената ти същност и предназначение, то моето възприятие е много по-различно. Аз стигнах единствено до момента на удоволствие от вътрешната ти независимост, от усещането, че си “разплатил сметките си” с хората около теб и можеш да посрещнеш идващото без всякакво притеснение. Но не излязох от действието, не си го позволих . Като да караш на автопилот без капка съмнение в надеждността му. Ще го нарека със старата и до болка позната дума, използвана най-често за целеустремяване - “увереност”. Да, може да се нарече увереност.
Но темата на този пост е нещо доста по-важно. Сигурен съм, че всички вие сте имали трудни мигове. Понякога животът ни хваща неподготвени или просто самите ние се поддаваме на слабостите в емоциите ни. А резултатът варира в широки граници – от усмивката и смеха до постоянната и продължителна болка. В по-трудните моменти прибягваме до опората на познатото, използваме основанията си за живот. Често дори заключваме притесненията си в клишета като “някои неща се променят, а други - не.”. Сигурен съм също,че познавате хора, които отлагат постоянно проблемите си и са достигнали до непрестанна апатия, невярващи във възможността за промяна и търсещи прераждане в заместителите на реален живот. Вероятно много пъти сте ги упреквали, че бездействието няма да им помогне и те са се съгласявали . Може би тогава сте водили задълбочени разговори за смисъла, за усилията, за временноста на успехите... Но промяната е оставала само красив мираж в съзнанието...
А познавате ли хора, които са се разминали със смъртта по случайност и ясно са го разбрали ? Виждали ли сте колко силна е жизнеността им, докъде достигат целите им и колко естествена за тях е увереността ? Това винаги ме е изумявало в познанството ми с тях и ме е карало да мисля, че са съхранили нещо безценно в себе си. Като че ли опростената ни същност са съмненията за съществуването ни и самото ни съществуване, а те са загубили първата част... Замисляли ли сте се какво е да усещаш историята си като “днес”? Да знаеш, че всичко е трябвало да приключи вчера и днес е просто бонус, които непременно има край. Че животът ти е промоция на безплатни минути, които можеш не само да изговориш, но и да изживееш ? И сключваш договор единствено със себе си...
Направих го два пъти. И наистина смятам, че това е най-силното лекарство, което може да откриете. Не знам дали някога ви е оставало време да направите равносметка на всичко, което притежавате. И на това, което ви заобикаля. Да проверите доколко е истинско и да му се насладите, защото вероятно никога не сте го правили. Свикнали сме да гледаме статистиката, едва след като пресечем финалната лента. А това е единствено наслада от миналото. В мислите си често продаваме настоящето за нечии минали мигове и дори искаме да бъдем някой друг, с неговото минало. Забравяме изначалната жажда да бъдем себе си, да изживеем собствения си живот. Няколко пъти съм опитвал да предизвикам равносметка в мои близки, но съм сигурен в успеха си само веднъж. Тогава една приятелка се нуждаеше от промяна и наистина реши да опита. И когато я попитах какво се е случило, тя ми каза: “Отделих един ден да събирам малките и големи неща, за които се радвам, че са до мен. И, знаеш ли, освен че описах хората, преживяванията и положението си, написах и още нещо: “Радвам се, че вкъщи имам огледало, за да виждам себе си ясно...”
Не пропускай да споделиш мнението си !!!
За мен то е от особено значение.
Научи повече тук.
Тура
