Страх


Днес искам да разгледам един от основополагащите модели за въздействие, станал причина за повечето от големите исторически преходи на човечеството. Още Наполеон твърди, че има два начина да задвижиш човек - чрез интереса или чрез страха. Далеч не смятам, че той е първият, който си го е мислил...
В наши дни този модел не губи нито частица от силата си. Дори много от комуникативните теории използват страховите и негативни асоциации за постигане на желаното решение. Аз съм от хората, които са изцяло против тези теории, но за това ще се обоснова друг път. Трябва обаче да призная, че макар те да са по-скоро разрушителни за изграждането на директен междуличностен контакт, остават недостижими за масово въздействие. Стига страхът да е асоциативен, а не натуралистичен. Въздействащият страх е перспектива, която трябва да не се допуска до действителността, а не реалност, която трябва да се премахне и излекува. Според мен причина за масовата ефективност на страха е самата му природа, тъй като той е вътрешно явление, но проявяващо се във външна проекция за въздействие върху Аз-а. Тези проекции силно се влияят от натрупването.


Ето какво казва теоретично за страха Фриц Риман:
Страхът принадлежи неотменно към нашия живот. Той ни съпровожда от раждането до смъртта във все нови и нови проявления. Историята на човечеството ни дава възможност да се запознаем с различни опити за неговото овладяване, смекчаване, преодоляване или усмиряване. Магия, религия и наука са полагали усилия в тази насока. Защитеността в Бога, отдаващата се любов, изследването на природните закони, отвръщащата се от света аскеза или философските познания всъщност не снемат страха, те обаче могат да помогнат той да бъде понасян и дори да го направят плодотворен за нашето развитие. Да вярваме, че сме в състояние да живеем живота си без страх, си остава една от големите ни илюзии; той е част от нашата екзистенция, отражение на нашата зависимост и на знанието, че сме смъртни. Ние можем само да се опитваме да създаваме противодействащи му сили: смелост, доверие, познание, мощ, надежда, смирение, вяра и любов. Те ни помагат да приемаме страха, да се стълкновяваме с него, отново и отново да го побеждаваме. Ние би трябвало да се отнасяме скептично към всякакъв вид методи, които обещават да ни освободят от страха; те не отговарят на действителността на човешкото битие и събуждат илюзорни очаквания.

Макар и страхът да принадлежи неизбежно към нашия живот, това не означава, че ние непрекъснато съзнаваме този факт. От друга страна, страхът сякаш винаги е настоящ и може всеки момент да нахлуе в съзнанието ни, когато бъде констелиран навън или вътре в нас от някакво преживяване. Тогава ние обикновено сме склонни да го отминем, да го избегнем и сме развили техники и методи за неговото изтласкване и притъпяване или надиграване и отричане. Но подобно на смъртта, и страхът не престава да съществува тогава, когато не мислим за него.

Страхът съществува независимо от културата и степента на развитие на един народ или на отделния човек - променят се само обектите на страха, това, което го предизвиква и, от друга страна, средствата и методите, прилагани в битката с него Например днес като цяло ние вече не се страхуваме от гръмотевици и светкавици; слънчевите и лунните затъмнения представляват за нас интересна игра на природата, която вече не предизвиква страх, защото знаем, че тя не вещае окончателното изчезване на тези небесни тела, камо ли един възможен свършек на света. Затова пък познаваме страхове, неизвестни на предишните култури - ние се страхуваме например от бактерии, от нови болести, от транспортни произшествия, от старост и самота.

Методите за борба със страха, напротив, не са се променили толкова много. Само дето сега на мястото на жертвоприношението и магическото заклинание се дошли модерните прикриващи страха фармацевтични средства. Той самият обаче е останал. Очевидно тук е налице едно равновесие в живота: отдаде ли ни се, посредством наука и техника, да постигнем напредък в овладяването на света и така да изключим, да отстраним определени страхове, то ние ги подменяме с други. Това с нищо не променя факта, че страхът принадлежи неотменно към нашието битие. Само един нов вид страх изглежда е станал част от живота ни днес: ние все повече познаваме страха, породен от нашето собствено действане, което се обръща срещу нас. Ние познаваме страха от разрушителните сили у самите нас - нека само помислим за опасностите, до които може да доведе злоупотребата с атомната енергия или за възможностите за властване, дадени посредством вмешателство в природния поток на живота. Нашето високомерие сякаш се насочва като бумеранг срещу самите нас; волята за власт, на която липсва смирение, волята за власт над природата и живота поражда у нас страха, че можем да се превърнем в манипулирани, изпразнени от смисъл същества. Ако в миналото хората са изпитвали страх от природните стихии, пред които са били безпомощни, от застрашаващи ги демони и отмъстителни богове, то ние днес се страхуваме от самите себе си.
Би било илюзия да си мислим, че „напредъкът" - който в същото време винаги е и „път назад" - ще снеме нашите страхове; някои със сигурност, но той ще доведе със себе си и нови.

Ние познаваме четири основни форми на страх:
1. Страхът от себеотдаването, преживяван като загуба-на-Аза и зависимост.
2. Страхът от ставането-самия-себе-си, преживяван като не-защитеност и изолиране.
3. Страхът от промяната, преживяван като преходност и несигурност.
4. Страхът от необходимостта, преживяван като окончателност и несвобода.

Всички възможни страхове в крайна сметка винаги са варианти на тези четири основни страха и са свързани с четирите основни импулса, които също спадат към нашето битие и пак по двойки се допълват и си противоречат: стремежът към себесъхраняване и отграничаване с противоположния стремеж към себеотдаване и съпринадлежност; и, от друга страна, стремежът към трайност и сигурност с противоположния стремеж към промяна и риск. На всеки стремеж е присъщ страха от противоположния му. Един жив порядък изглежда възможен само тогава, когато се опитваме да живеем в едно равновесие между тези антиномични импулси. Едно такова равновесие при все това не означава обаче статичност, както би могло да се мисли, а е изпълнено с неимоверна вътрешна динамика, защото то никога не е нещо постигнато, а нещо, което винаги наново трябва да се изгражда. При това ние трябва да имаме предвид, че видът на съответно преживения страх и неговата интензивност до голяма степен зависият както от заложбите, които носим у себе си, от нашето „наследство", така и от условията на окръжаващия ни свят, в който сме родени; следователно както от нашата телесна и духовно-душевна конституция, така и от нашата личностна биография, от историята на нашето ставане. Защото и страховете ни си имат история и ние осъзнаваме колко важна роля за това играе нашето детство. Така при всеки човек страхът е в съзвучие със заложби и външни влияния, което отчасти обяснява, защо ние трудно съчувстваме на някои страхове на другите - те са породени от условия на живот, твърде различни от нашите собствени.

Заложбите и окръжаващият ни свят - към който наред със семейството, „средата", принадлежи и обществото - могат следователно да благоприятстват определени страхове, други, напротив, да препятстват. Здравият човек - без смущения в развитието си - като цяло ще знае как да се отнася със страховете си и вероятно ще може да ги преодолее. Човек със смущения в своето развитие преживява някои страхове както по-интензивно, така и по-често, и една от основните форми на страх ще придобие надмощие у него.

Из "Основни форми на страх", Фриц Риман


Не пропускай да споделиш мнението си !!!
За мен то е от особено значение.
Научи повече
тук.